Борис Акунин - Левиатан

Щом около масата има десет места, а пътниците без емблеми са само четирима, Гош реши да попълни комплекта за сметка на разни други субекти, които макар че имаха значки, бяха посвоему забележителни. Така и така остават свободни места, защо да не разшири кръга на търсене.

Първо на първо настоя пред капитана да запишат към „Уиндзор“ главния корабен лекар мосю Труфо. Джосайя Клиф се размърмори, но отстъпи. Ясно за какво му е на Гош главният лекар: единственият медик на борда на „Левиатан“, майстор на инжекциите, а и по статут му се полага златна значка. Докторът се оказа нисък набит италианец с маслинена кожа и плешиво кубе, увенчано с рядка косица, заресана над високото чело. Никакво въображение не помагаше да си представиш тоя комичен субект в ролята на безпощаден убиец. Покрай лекаря се наложи да се отвори място и за съпругата му. Докторът се бе оженил преди две седмици и бе решил да съчетае полезното с приятното, тоест работата с медения месец. Столът, зает от новоизлюпената мадам Труфо, отиде бадева. Избраницата на параходния ескулап, умърлушена, навъсена англичанка, изглеждаше двойно по-възрастна от своите двайсет и пет години и хвърляше Гош в смъртоносна скука, впрочем повечето й сънароднички му действаха по тоя начин. Беше я кръстил „овцата“ заради белезникавите мигли и блеещото гласче. Впрочем тя рядко си отваряше устата, понеже не знаеше френски, а разговорите в салона, слава Богу, се водеха предимно на този благороден език. Мадам Труфо изобщо нямаше никаква значка — нито златна, нито сребърна, но това беше в реда на нещата — тя не беше нито офицер, нито бе купувала билет.

Освен това комисарят откри в регистрите някой си Антъни Ф. Суитчайлд, индолог и археолог, и реши, че един индолог тъкмо ще му свърши работа. Нали и покойният Литълби с бил нещо от тоя род. Мистър Суитчайлд, върлинест дългуч с козя брадичка, още на първата вечеря сам подхвана разговор за Индия. След трапезата Гош дръпна професора настрана и внимателно насочи разговора към колекцията на лорд Литълби. Индологът археолог пренебрежително нарече покойника дилетант, а колекцията му — сбирка, натрупана без никакъв научен подход. Единствената истинска ценност там бил златният Шива. Добре че статуетката се намерила от само себе си, понеже, както е известно, единственото нещо, което френската полиция умее, е да взема подкупи. Гош ядно се закашля от тая въпиющо несправедлива забележка, но Суитчайлд само го посъветва да намали пушенето. По-нататък ученият снизходително отбеляза, че Литълби все пак май е имал късмета да се сдобие с прилична подборка ръчно изрисувани шалове и воали, сред които се срещат крайно любопитни екземпляри, но това по-скоро са произведения на туземните занаяти и приложните изкуства. Не било за изхвърляне и сандаловото ковчеже от Лахор, датиращо от шестнайсети век, с дърворезба по сюжети от „Махабхарата“ — и се впусна в такива скукотии, че комисарят взе да клюма.

Последния съсед Гош избра, дето има една дума, на око. В буквалния смисъл. Става дума, че преди време на комисаря му попадна една много интересна книжка, превод от италиански. Някой си Чезаре Ломброзо, професор по съдебна медицина от Торино, беше разработил цяла криминалистична теория, според която родените престъпници не били виновни за противообщественото си поведение. Според еволюционното учение на доктор Дарвин в своето развитие човечеството преминавало през определени етапи, за да се приближи постепенно до съвършенството. Така че престъпникът представлява еволюционен брак, случайно отстъпление към отминал етап на развитието. Затова потенциалните убийци и грабители били много лесни за разпознаване, понеже приличали на маймуни, от които всички сме произлезли. Комисарят дълго размишлява над прочетеното. От една страна, в пъстрата верига от убийци и грабители, с които си бе имал работа за трийсет и пет години полицейска служба, далеч не всички приличаха на горили, срещаха се и такива ангелски физиономии — чак да се разплачеш от умиление. От друга страна, не липсваха и маймуноподобни. Пък и старият Гош, убеден антиклерикал, не вярваше в Адам и Ева. Теорията на Дарвин му изглеждаше по-приемлива. А сега беше мярнал сред пътниците в първа класа един субект — все едно направо от картинката „Характерен тип убиец“: челото ниско, надвеждията изпъкнали, очите мънички, носът приплескан, брадичката скосена. И комисарят помоли да запишат въпросния търговец на чай Етиен Боало към „Уиндзор“. Той се случи чудесен човек — веселяк, баща на единайсет деца и филантроп до мозъка на костите.