Борис Акунин: Левиатан

С две думи, сам си предложи услугите. Мислеше да се разходи до Саутхамптън, в най-лошия случай да плава до Хавър, където е първата спирка, а там на пристанището ще го чакат вече и жандармерията, и репортерите. Голямо заглавие в „Ревю паризиен“: „“Престъплението на века" разкрито, нашата полиция е на висота". Или още по-добре: „Старият копой Гош не се изложи“.

О-хо-хо… Първият неприятен сюрприз чакаше комисаря още в навигационния офис в Саутхамптън. Там се разбра, че дяволският параход има цели сто каюти първа класа и десетима старши офицери. Всички билети са продадени. Сто трийсет и два броя. И към всеки има дадена по една златна значка. Всичко сто четирийсет и двама заподозрени, не е зле, а? Но нали само един от тях ще е без емблема, утешаваше се Гош.

Сутринта на 19 март настръхналият от влажния вятър комисар стоеше увит в топъл шал при стълбичката до капитана мистър Джосайя Клиф и първи лейтенант Шарл Рение. Посрещаха пасажерите. Духов оркестър свиреше ту английски, ту френски маршове, по кея гъмжеше развълнувана тълпа, а Гош пуфтеше все по-яростно и дъвчеше невинната лула. Уви — заради студеното време всички пътници бяха навлекли шлифери, палта, шинели, криеха се под качулки. Върви разбери кой има значка, а кой не. Това беше подарък номер две.

Всички, които щяха да се качват на парахода в Саутхамптън, се оказаха по местата си, което ще рече, че въпреки липсата на значка престъпникът все пак се е явил. Изглежда, смята полицаите за пълни идиоти. Или разчита да се изгуби сред толкова много народ? А може пък и да не е имал друг избор?

Както и да е, едно беше ясно: налагаше се да се пътува до Хавър. Настаниха Гош в резервната каюта, запазена за почетните гости на параходството.

Веднага след отплаването в големия салон на първа класа се състоя банкет, на който комисарят възлагаше особени надежди, понеже в поканите пишеше: „Вход срещу билет за първа класа или златна емблема“. Кой ще ходи с билет в ръка, много по-просто е да си закачаш изящното златно левиатанче.

По време на банкета Гош си отвзе — изпоразгледа всички. Наложи се чак да се завира в деколтетата на някои от дамите. Виси там нещо на златната верижка, ама знаеш ли кит ли е или просто някакъв накит. Как да не провериш?

Всичко живо пиеше шампанско, черпеше се с разни вкусотии от сребърните подноси, танцуваше, докато на Гош му се отвори работа: задраскваше от списъка ония, които бяха със значки. Най-много зор видя с мъжете. Проклетниците закачили кита на ланеца на часовника и го набутали в джоба на жилетката. Единайсет пъти се наложи комисарят да се поинтересува колко е часът.

Изненада номер три: всички офицери имаха емблеми, затова пък пътниците без значки бяха четирима, от тях две жени! Ударът, разцепил като орех главата на лорд Литълби, бе толкова мощен, че престъпникът би трябвало да е мъж, хем не какъв да е мъж, ами бабанка от класа. От друга страна, като опитен специалист по криминалните случаи комисарят отлично знаеше, че в състояние на афект или истерична възбуда и най-кекавата госпожичка е способна на истински чудеса. Ами даже лани една шивачка от Ньой, торба кокали, като я гледаш, беше изхвърлила от четвъртия етаж през прозореца неверния си любовник, един охранен рентиер, два пъти по-тежък и с половин ръст над нея. Тъй че не биваше да се изключват жените без значки от списъка на заподозрените. Макар че къде се е чуло и видяло жена, и то дама от висшите кръгове, да може толкова обиграно да слага инжекции…

Тъй или иначе, очертаваше се разследването на борда на „Левиатан“ да се проточи и комисарят прояви обичайната си разсъдливост. Капитан Джосайя Клиф единствен от офицерите на парахода бе посветен в тайната на следствието и бе получил от ръководството на компанията инструкции да оказва всякакво съдействие на френския пазител на закона. Гош по най-безцеремонен начин се възползва от тая си привилегия: той настоя всички интересуващи го лица да бъдат прикрепени към един и същи салон.

Тук е необходимо да се поясни, че от съображения за уют и дискретност (в рекламата се казваше: „Ще се почувствате в атмосферата на доброто старо английско имение“) персоните, пътуващи с първа класа трябваше да се хранят не в голямата обедна зала заедно с шестстотинте носители на демократичните сребърни китове, а бяха разпределени из комфортни „салони“, всеки от които със собствено наименование и с вид на аристократична гостна: кристални свещници, байцван дъб и махагон, тапицирани с кадифе столове, блестящи сребърни прибори, напудрени сервитьори и сръчни стюарди. Комисар Гош хареса за целите си салона „Уиндзор“, разположен на горната палуба в носовата част на кораба: три от стените представляваха само прозорци, превъзходен кръгозор, дори в мрачен ден можеше да не се палят лампи. Кадифето тук беше златисто кафяво на цвят, а по ленените салфетки се мъдреше гербът на Уиндзорската династия.