Борис Акунин - Левиатан

От известно време насам Гош беше започнал да сънува дяволската значка с абревиатурата на параходната компания „Джаспър-Арто партнършип“, хем и сънищата все бяха ужасно гадни. Например, последният.

Комисарят и мадам Гош се разхождаха с лодка из едно езерце в Булонския лес. Слънцето грееше, чуруликаха птички. Изведнъж над върховете на дърветата се подаде гигантска златиста муцуна с опулени кръгли очи, зина така, че спокойно можеше да глътне Триумфалната арка, и взе да засмуква езерцето. Гош, облян в пот, гребеше с веслата. Междувременно излезе, че изобщо не са в парка, ами насред безбрежен океан. Греблата се огъваха като сламки, мадам Гош болезнено го бодеше в гърба с чадъра си, а огромното сияйно туловище бе запречило целия хоризонт. Чак когато то изстреля фонтан, закрил половината небе, комисарят се събуди и с треперещи ръце заопипва нощното шкафче — къде ли беше оставил лулата и кибрита?

Гош видя кита за пръв път на улица „Грьонел“ по време на огледа на тленните останки на лорд Литълби. Англичанинът се бе проснал, устата му зинала в беззвучен крясък — изкуственото чене изскочило навън, на мястото на темето — кървава каша. Гош приклекна — стори му се, че между пръстите на трупа проблясва златна искрица, и като я разпозна, чак заръмжа от удоволствие. Беше го споходила рядка, направо нечувана сполука, каквито се случват само в криминалните романи. Милият покойник бе преподнесъл на следствието важна улика — не на поднос, в ръчичка. Ето ти я, Гюстав, дръж. Само смей да изтървеш тоя, дето ми размаза главата — ще има да се пукаш от срам, дърт пън такъв.

Златната емблема (всъщност в началото Гош нямаше представа, че това е емблема — мислеше, че е някаква висулка или украшение с монограм на собственика) можеше да принадлежи единствено на убиеца. Комисарят, естествено, показа за всеки случай кита на младшия лакей (ама и късмет беше извадил момъкът, на 15 март имал почивен ден и това му беше спасило живота), но лакеят никога не беше виждал лорда да има такава джунджурийка. И слава Богу.

Тогава се завъртяха колелата и заскърцаха зъбчатките на тромавия полицейски механизъм — министърът и префектът хвърлиха най-елитните сили за разкриване на „престъплението на века“. Още вечерта на следващия ден Гош беше наясно, че трите букви върху златния кит не са инициалите на някой задлъжнял прахосник, а обозначение на новосформиран франко-британски мореплавателски консорциум. Китът пък бил емблема на невероятния кораб „Левиатан“, неотдавна пуснат на вода в Бристол, който се готвеше за първия си рейс до Индия.

Вестниците от месеци тръбяха за гигантския параход. Сега обаче стана ясно, че за първото плаване на „Левиатан“ в Лондонския монетен двор са били поръчани златни и сребърни възпоменателни значки: златни за пътниците от първа класа и старшите офицери на кораба, сребърни за втората класа и младшите офицери. Разкошният кораб, съчетал постиженията на съвременната техника с нечуван комфорт, изобщо не предвиждаше трета класа. Компанията гарантираше на пътешествениците пълно обслужване, тъй че не беше наложително човек да си взема слуги. „Внимателни лакеи и тактични камериерки на параходството имат грижата да се почувствате на борда на «Левиатан» като у дома си!“ — гласеше рекламата, отпечатана по вестниците из цяла Европа. Късметлиите, ангажирали каюти за първия рейс Саутхамптън — Калкута, получаваха заедно с билета си и златен или сребърен кит в зависимост от класата. Самият билет можеше да се поръча във всяко голямо европейско пристанище от Лондон до Константинопол.

Е, инициалите на убиеца бяха за предпочитане пред емблемата на „Левиатан“, но задачата не се бе усложнила кой знае колко, прецени комисарят. Бройката на златните значки се знае. Оставаше само да изчака до 19 март, за когато бе насрочено тържественото отплаване, да пристигне в Саутхамптън, да се качи на палубата и да погледне кой от пасажерите в първа класа е без златен кит. Или пък (което беше по-вероятно) кой от пътниците, хвърлили луди пари за билет, няма да се яви на борда. Тъкмо той ще е клиентът на татко Гош. Просто като фасул.

Гош хич не обичаше пътешествията, ама тоя път не издържа. Много му се искаше да разкрие лично „престъплението на века“. Пък кой знае, може и да го повишат. Три годинки остават до края на службата. Едно е да вземаш пенсия по трети разряд, съвсем друго е по втори. Разликата е хиляда и петстотин франка годишно, а хилядарките не се търкалят под път и над път.