Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Чиновникът обърна разговора в най-опасната насока — за „шато икем“-а, и Ахимас вече беше на път да си промени мнението: никъде няма да си тръгне оттук господин Фандорин. Но сега пък го учуди Ванда — тя не спомена изобщо рязанския търговец и удивителната му осведоменост относно вкусовете на покойния герой. Смени темата. Какво ли значеше това?

Скоро брюнетът си тръгна.

Ванда седеше до масата, закрила с длани лицето си. Сега можеше съвсем лесно да я убие, но Ахимас се поколеба.

Защо да я убива? Тя издържа разпита, не издаде нищо. Щом властите са толкова проницателни, че са разплели самодейната конспирация на Соболевата свита и са стигнали до мадмоазел Ванда, по-добре засега да я остави на мира. Внезапното самоубийство на свидетелката ще изглежда съмнително.

Ахимас сърдито тръсна глава. Какво ли се самозалъгва, не му е в стила. Просто си търси оправдание да я остави жива. Тъкмо сега самоубийството на неволната виновница за националната трагедия ще изглежда съвсем обяснимо: разкаяние, нервност, страх от възможните последици. Стига е протакал, хайде!

И пак дрънна звънецът.

Каква е тая върволица!

Посетителят пък се оказа отново познат, само че не стар познайник като Фандорин, а нов. Германският резидент Ханс-Георг Кнабе.

Още от първите му думи Ахимас наостри слух.

— Не съм доволен от вас, фройлайн Толе.

А сега де! Ахимас слушаше и не вярваше на ушите си. Какъв „препарат“? Ванда е имала заповед да отрови Соболев? „Бог пази Германия“? Глупости! Или е невероятно стечение на обстоятелствата, от което трябва да се възползва?

Щом немецът си тръгна, Ахимас излезе от укритието си. Ванда се върна в стаята и отначало не разбра, че в ъгъла има някой, а като го видя, се хвана за сърцето и тихо възкликна.

— Германска агентка ли сте? — с любопитство попита той, готов да й затисне устата, ако понечи да вика. — Заблуждавали сте ме?

— Коля? — измънка тя и закри с длан устата си. — Подслушвал ли си? Кой си ти?… Кой сте вие?

Той нетърпеливо тръсна глава, сякаш да отпъди муха.

— Къде е този препарат?

— Как влязохте? Защо? — бъбреше тя, сякаш не чуваше въпросите му.

Ахимас я хвана за раменете, накара я да седне. Тя го гледаше с ужасени очи, в зениците й светеха два малки абажура.

— Какъв е този чудноват разговор, мадмоазел? — каза той и седна срещу нея. — Само въпроси и никакви отговори. Някой трябва да започне пръв. Добре, нека съм аз. Попитахте ме три неща: кой съм, как съм влязъл и защо. Отговарям. Аз съм Николай Николаевич Клонов. Влязох през вратата. А защо — мисля, че е ясно. Възложих ви ангажимент с цел да доставите наслада на прочутия ни земляк Михаил Дмитриевич Соболев, а той не само че не се наслади, ами се гътна. Това не трябва ли да се обсъди? За мен като търговец сделката е нередна. Какво да кажа в дружеството? А и парите отидоха.

— Ще ви върна парите! — веднага отговори Ванда и понечи да стане.

— Какви пари — спря я Ахимас. — Постоях тук, послушах за какво си говорите с вашите гости и гледам — съвсем друга излиза работата. Значи вие с господин Кнабе сте имали своя си игра. Настоявам да ми кажете какво направихте с народния герой, мадмоазел.

— Нищо. Кълна се! — тя скочи, отиде до шкафчето и извади нещо. — Ето шишенцето, което ми даде Кнабе. Виждате, че с пълно. А чужди игри не играя.

По лицето й се стичаха сълзи, но тя не гледаше нито умолително, нито жалостиво. Наистина необикновена жена! Не захленчи, макар че бе изпаднала наистина в ужасна безизходица: притиска я руската полиция, притиска я немското разузнаване, притиска я и той, Ахимас Велде, който май е по-ужасен от всички полиции и разузнавания, взети заедно. Само дето тя не го знае. Той погледна напрегнатото й лице. Или се досеща?

Ахимас разклати шишенцето, погледна го срещу светлината, помириса го. Очевидно е най-вулгарен цианкалий.

— Мадмоазел, разкажете ми всичко. Откога сте свързана с немското разузнаване? Какво ви е възложил Кнабе?

Забеляза у нея някаква непонятна промяна. Ванда вече не трепереше, сълзите й бяха секнали, а в очите й се появи онова особено нещо, което беше открил, когато снощи тя го попита не му ли е криво да я дава на друг.

Тя седна по-близо, на страничната облегалка на неговото кресло, сложи ръка на рамото му. Гласът й беше тих, уморен.

— Разбира се, Коля. Ще ти разкажа всичко. Кнабе е германски шпионин. Трета година идва при мен. Тогава бях тъпачка, исках час по-скоро да събера парите, а той плащаше щедро. Не за любов — за сведения. При мен идват много мъже, повечето са големи клечки. Случват се и много големи — като твоя Соболев. А в леглото на всеки мъж му се развързва езикът — тя прокара пръст по бузата му. — На човек като теб надали. Но такива сте малко. Мислиш, че само в леглото съм спечелила петдесетте си хиляди? Не, мили, аз съм придирчива, трябва да харесам мъжа. Случвало се е и Кнабе да ме предложи на някого нарочно. Както ти на Соболев. Опитах се да протестирам, но той веднага ме укроти. Първо сладко ми нареждаше. Защо ви е да живеете в Русия, фройлайн, вие сте германка, имате си родина. Тя няма да забрави предаността ви, там ви чакат почит и безопасност. Тук винаги ще сте кокотка, макар и с пари, а в Германия никой няма да знае за миналото ви. Щом пожелаете, ще ви помогнем да заживеете там волно и комфортно. А после запя друга песен: за дългата ръка и за това, че правото на немско поданство трябва да се заслужи. Вече не им искам проклетото поданство, но няма къде да мърдам. Държи ме в юмрука си. Може и да ме убие. Без да му мигне окото. За обица на останалите. Защото той има и други такива като мен — Ванда потръпна, но веднага отметна безгрижно коси. — Завчера, щом чу за Соболев — аз самата му разказах като последна глупачка, исках да се похваля, — и взе да ме тормози. Заразправя, че Соболев е смъртен враг на Германия и че имало някакъв военен заговор. Ако не бъдел премахнат, щяло да се стигне до голяма война, а Германия още не била готова. Каза: „Аз се чудя как да го пипна този вандал, а той направо ми идва на крака. Това е Божията промисъл!“ И ми донесе шишенцето с отрова. Обещаваше ми златни планини — а аз не и не! Тогава взе да ме заплашва. Стана бесен. Реших да не споря с него и му обещах. Но не съм сипвала отрова на Соболев, честна дума. Той просто умря, пръсна му се сърцето. Коля, повярвай ми. Аз съм лоша, цинична, продажна, по не съм убийца.