Борис Акунин - Смъртта на Ахил

В практическо изпълнение тези етапи се свеждат до следното:

1) Да премахне Ванда. Жалко, разбира се, но няма как.

2) Да издири тайнствения Миша Малкия.

3) Чрез въпросния Миша Малкия може да си осигури и десерта. Някой в лагера на мосю NN поддържа странни познанства.

Премислил цялата програма, Ахимас се обърна и заспа.

Изпълнението на първа точка се предвиждаше за тази вечер.

Влезе В жилището на Ванда, без никой да го забележи. Както и очакваше, певицата още не се беше прибрала от „Алпийска роза“. Между будоара-гостна и антрето имаше малка гардеробна стаичка с окачени вътре рокли и купища кутии с обувки и шапки. Разположението й беше просто идеално: с врата към будоара и друга към антрето.

Ако Ванда си дойде сама, всичко ще стане бързо, без усложнения. Тя ще отвори вратата, за да се преоблече, и в същата секунда ще умре, без изобщо да е разбрала какво става. Ахимас никак не искаше тя да се мъчи в предсмъртен ужас или болка.

Беше обмислил кое ще е по-уместно — нещастен случай или самоубийство — и се спря на самоубийство. Млада дама от вида на леките жени може да има какви ли не причини да посегне на живота си.

Улесняваше го, че Ванда не ползваше услугите на камериерка. Ако си свикнал да живееш сам, с по-удобно без слуги — знаеше го от собствен опит. На остров Санта Кроче прислугата ще живее отделно, ще им построи къща възможно по-далеч от графските покои. Потрябват ли му — ще ги вика.

Ами ако Ванда не се прибере сама?

Е, самоубийството ще стане двойно. Те са модни сега.

Чу се звук от отключване на вратата, леки стъпки.

Сама е.

Сети се с какъв глас му каза: „Нали няма да ме излъжеш, Коля?“, и се смръщи. В същия миг вратата на гардеробната се открехна откъм будоара, тънката й ръка дръпна от закачалката китайски копринен халат с дракони.

Изпусна момента. Ахимас погледна през пролуката. Ванда стоеше пред огледалото, без да си свали роклята, и държеше халата в ръка.

Три беззвучни крачки — и всичко ще свърши. Тя само ще види в огледалото изникналата фигура зад себе си.

Той открехна вратата още малко и веднага се дръпна назад — кратко дрънна електрическият звънец.

Ванда излезе в антрето, размени с някого няколко думи и се върна в гостната, разглеждайки някакво картонче. Визитна картичка?

Сега тя стоеше полуизвърната към него и той видя как трепна лицето й.

Почти веднага на врата пак се звънна.

Пак не можа да чуе какво се говори в антрето, защото вратата от тази страна беше затворена. Но Ванда и късният гост почти веднага влязоха в гостната, тъй че Ахимас можеше не само да чува, но и да вижда всичко.

И тогава съдбата му сервира неочакван сюрприз. Когато посетителят — строен млад мъж в моден сюртук — влезе в осветения от абажура кръг, Ахимас веднага го позна. През изминалите години лицето му се беше променило, възмъжало, беше загубило юношеската мекота, но той несъмнено беше същият човек. Ахимас завинаги запечатваше в съзнанието си външността на „обектите“, задържаше в паметта си чертите им до най-дребните детайли, а това лице съвсем пък не би могъл да забрави.

Беше стара история, от онзи интересен период, когато Ахимас работеше на постоянен договор с една организация на име „Азазел“. Бяха много сериозни господа и плащаха по най-висша категория, но романтици. Например преди всяка акция трябваше да произнася думата „Азазел“. Сантименти. Но Ахимас спазваше смешното им условие — договорът си е договор.

Беше му неприятно да види красавеца брюнет. Най-вече задето още диша и ходи по земята. През цялата си професионална кариера Ахимас беше имал само три неуспешни акции и сега виждаше живото напомняне за една от тях. Грехота е да се кахъри, три неудачи за 20 години работа си е много висока резултатност. Но настроението му, и без това лошо, се развали съвсем. Как се казваше този младок? Нещо с „Ф“…

— На картичката ви, господин Фандорин, пише „Аз всичко знам.“ Кое всичко? Кой сте вие всъщност? — неприязнено попита Ванда.

Да, Фандорин, така се казваше. Ераст Петрович Фандорин. Гледай ти, сега бил чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора.

Ахимас внимателно слушаше разговора в стаята и се опитваше да разбере какво означава тази неочаквана среща. Той знаеше: подобни неща не стават случайно, те са някакъв съдбовен знак. Но за хубаво или за лошо?

Професионалният перфекционизъм му подсказваше да убие брюнета, макар че онази поръчка беше приключила преди много години, а самите поръчители бяха изчезнали безследно. Всяка работа трябва да се върши докрай. От друга страна, непрофесионално беше да се поддава на емоциите. Нека господин Фандорин върви по пътя си. В края на краищата по онова време Ахимас нямаше нищо лично срещу него.