Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Във вас е едничката ми надежда, господин Велде — каза накрая банкерът. — Винаги съм живял със самочувствието, че за мен няма невъзможни неща. Но в дадения случай съм безсилен, а става дума за собствения ми син.

Ахимас с любопитство гледаше зачервеното лице на милионера. Личеше, че този човек не е навикнал да дава израз на емоциите си. Сега например, в момент на невероятна покруса, дебелите му устни се бяха разтеглили в нелепа усмивка, а от едното му око се стичаше сълза. Интересна работа: неприспособилото се към експресивни мимики лице не умееше да възпроизведе гримаса на скръб.

— Колко? — попита Ахимас.

Фехтел конвулсивно преглътна.

— Ако момчето ми остане живо — половин милион франка. Не белгийски — френски — додаде той, след като събеседникът не реагира.

Ахимас кимна и в очите на банкера пламна безумна светлинка. Точно така пламваха очите на лудите, които залагаха на „зеро“ всичките си пари. Тази светлинка се наричаше „ами ако?“, но с малката разлика, че за господин Фехтел очевидно не бяха последните му пари.

— Ако ли някак… — гласът на банкера трепна. — Ако успеете по някакъв начин не само да му спасите живота, а и да му върнете свободата, ще ви дам един милион.

Такъв хонорар никога не бяха му предлагали. По навик превърна парите в английски лири (почти трийсет хиляди), в американски долари (седемдесет и пет хиляди) и в рубли (над триста хиляди). Много, страшно много.

Той присви очи и бавно каза:

— Синът ви да откаже психиатрична експертиза, да пледира невинен и да изиска съдебни заседатели. Високоплатените си адвокати ги уволнете. Аз ще намеря адвокат.

Етиен Ликол съжаляваше само за едно — че майка му не доживя. А как мечтаеше синът й да се изучи за адвокат и да сложи черната мантия с бялата правоъгълна вратовръзка. Таксата за обучение в университета гълташе цялата й вдовишка пенсия, тя не си позволяваше доктори и лекарства и ето че не доживя — умря миналата пролет. Етиен стисна зъби, не си позволи да се разкисне. Денем даваше уроци, нощем кълвеше учебниците и все пак се изучи — взе скъпоценната диплома с кралския печат. Майка му можеше да се гордее със сина си.

Другите новозавършили адвокати го поканиха „да полеят мантията“ в извънградски ресторант, но Етиен отказа. Нямаше пари за гуляи и най-вече — този ден искаше да остане сам. Бавно слезе по широкото мраморно стълбище на Двореца на правосъдието, където се проведе тържествената церемония. Целият град с островърхите силуети, кулите и статуите на покривите лежеше долу, в подножието на хълма. Етиен поспря да се наслади на пейзажа, който сега му се стори приветлив и гостоприемен. Брюксел сякаш отваряше обятията си за младия правист и му загатваше за безброй разнообразни изненади — повечето приятни, разбира се.

И дума да не става, дипломата е половината работа. Без връзки и полезни познанства няма как да намери платежоспособни клиенти. А и не разполага с пари да отвори своя кантора. Ще трябва да стане помощник на адвокат Винер или адвокат Ван Гелен. Но както и да е, поне ще му плащат.

Етиен Ликол притисна към гърдите си папката, в която се намираше дипломата му с червения печат, подложи лице на топлото септемврийско слънце и замижа от напиращите емоции.

В това нелепо положение го завари Ахимас Велде.

Беше харесал момчето още в аулата, докато се точеха скучните префърцунени речи. По типаж пасваше идеално: миловиден, без да е хубавец. Слаб, с тесни рамене. Широко отворени честни очи. Когато излезе да произнесе клетвата, се убеди, че и гласът му е подходящ — звънлив, момчешки, тръпнещ от вълнение. Но най-хубавото е, че веднага си личи — не е някое богаташко синче, а плебейско чедо, работяга.

По време на безкрайната церемония Ахимас успя да направи нужните справки. Разсеяха се и последните му съмнения: това е нужният материал. Останалото беше нищо работа.

Той нечуто пристъпи към слабия юноша и се прокашля.

Етиен трепна, отвори очи, обърна се. И видя незнайно откъде изникнал господин с пътно облекло и бастунче. Очите му бяха сериозни, внимателни. И много странни на цвят — някак прекалено светли.

— Maitre 46 46 Обръщение към адвокат (фр.). — Б.пр. Ликол? — попита човекът с лек акцент.

За първи път го наричаха „maitre“ и му стана приятно. Както можеше да се очаква, момчето веднага светна при предложението да поеме дело, а като чу името на клиента, изпадна в ужас. Докато се възмущаваше, размахваше ръце и настояваше, че никога и за нищо на света няма да защитава това чудовище, Ахимас мълчеше. Заговори чак когато Ликол, изчерпал цялото си негодувание, смънка: