Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Пледоарията му приключи в четири и десет. Адвокатът седна, като бършеше изпотеното си чело. В залата тук-там се чуха кикоти, но общото впечатление беше смесено. Репортерът на „Соар“ чул (и после го написа във вестника) как известният адвокат Ян ван Бреверн казал на съседа си, също юрист: „Момчето всъщност е право. От гледна точка на висшия смисъл на юридическата наука. Но в настоящия случай това не променя нищо.“

Съдията удари звънеца, погледна хилавия защитник и укорително поклати глава:

— Предполагах, че пледоарията на колегата Ликол ще продължи до края на днешното заседание и дори утре на сутрешното. Сега съм затруднен… Обявявам днешното заседание за закрито. Напътственото си слово към заседателите ще държа утре сутрин. След което вие, господа, ще се оттеглите за произнасяне на решението си.

Но на сутринта не се състоя заседание.

През нощта стана пожар. Подпалиха къщурката на кантонера. Ликол изгоря жив, защото вратата беше залостена отвън. На окадената стена остана надписът „Ще умреш като куче!“ — никой не си направи труда да го изтрие. Не се откриха свидетели на подпалването.

Процесът прекъсна за няколко дни. В общественото мнение протичаха недоловими, но несъмнени промени. Вестниците препечатаха наново последната реч на адвокат Ликол, но вече без глуми, напротив — със съчувствени коментари на видни юристи. Появиха се трогателни репортажи за краткия отруден живот на момчето от бедняшко семейство, пет години учило в университета, за да практикува адвокатската професия само седмица и нещо. От вестникарските страници гледаха рисувани портрети: момчешко лице с големи искрени очи.

Адвокатската колегия излезе с декларация в защита на свободното и обективно правораздаване, което не бива да търпи принудата на обществената нагласа, емоционална и наказваща с лека ръка.

Заключителното заседание се състоя на другия ден подир погребението.

Отначало по предложение на съдията присъстващите почетоха паметта на Етиен Ликол с едноминутно мълчание. Всички станаха прави, дори родителите на убитите деца. В напътственото си слово съдията Виксен препоръча на заседателите да не се поддават на външен натиск и припомни, че когато става дума за смъртно наказание. Присъдата „виновен“ се зачита за действителна, ако са я гласували поне две трети от заседателите.

Те заседаваха четири часа и половина. Седем души от дванайсетимата настояха за „невинен“ и изискаха от съда да освободи Пиер Фехтел поради липса на доказателства.

Трудната поръчка бе изпълнена без грешка. Трупът на градинаря потъна в яма с негасена вар. А колкото до начинаещия адвокат, той умря леко и без страх — Ахимас го беше убил в съня му още преди да подпали къщурката.

На четирийсетгодишна възраст Ахимас Велде взе да се замисля дали да не се оттегли от активна дейност. Не, работата не го отегчаваше — тя все така му носеше удовлетворение и караше спокойното му сърце да ускорява ритъм. Не беше загубил и форма — напротив, тъкмо бе достигнал върха на зрелостта и вещината.

Друга беше причината. Работата му загуби смисъл.

Самият процес на умъртвяване не му доставяше удоволствие освен в много редки случаи, когато се намесваше и нещо лично.

С убийствата нямаше проблем. Ахимас съществуваше сам във вселената, заобиколен отвсякъде с най-различни форми на чужд живот — растения, животни, хора. Този живот се намираше в непрестанно движение: раждаше се, променяше се, свършваше. Интересно е да наблюдаваш метаморфозите му, още по-интересно — да им въздействаш с личната си намеса. Ако стъпчеш нещо в един участък от вселената, като цяло това нищо не променя — жизнената сила с възхитителна бодрост запълва образувалата се празнота. Понякога Ахимас си представяше живота като буйно обрасла ливада, в която той изкосява линията на собствената си съдба. Това изискваше прецизност и обмисляне: да не остави щръкнали треволяци, но и да не кривне навън, за да не накърни равния и чист контур. Оглеждайки изминатия път, Ахимас виждаше не окосената трева, а идеалната траектория на своето движение.

Досега имаше два стимула за работа: да намери решението и да вземе парите.

Ала първото вече не го интересуваше както преди — почти не се случваха истински трудни задачи, които да го заинтригуват с решението си.

Постепенно се губеше смисълът и на второто.

В цюрихска банка имаше близо седем милиона швейцарски франка. В сейф на банка Baring Brothers в Лондон държеше ценни книжа и златни кюлчета на стойност седемдесет и пет хиляди лири стерлинги.