Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Върви, жено, отвори желязната стая — побутна я Хасан.

Спуснаха се по стъпалата. Евгения отвори вратата с ключ. Долу, в квадратното помещение с едната стена изцяло стоманена, Евгения запали газената лампа. Хвана колелото на бронираната врата и взе да го върти ту на едната, ту на другата страна, като поглеждаше в листчето. Хасан я гледаше с любопитство и клатеше глава. Нещо прещрака, Евгения дръпна вратата към себе си, но стоманата се оказа твърде тежка за нея.

Хасан я измести, изпъшка и вратата отначало едва-едва, а после все по-лесно се заотваря навън.

Ахимас взе лампата и влезе. Стаята беше по-малка, отколкото си я беше представял — десетина крачки широка, петнайсетина дълбока. Вътре имаше сандъци, торбички и канцеларски папки.

Хасан отвори един от сандъците и веднага го затвори — беше пълен със сребърни кюлчета. Те са тежки, не можеш да отнесеш кой знае колко. Затова пък в торбичките звъннаха жълтици и вуйчото одобрително примлясна. Отначало ги пъхаше в пазвата си, после взе да ги събира в ямурлука.

Племенникът се заинтересува повече от папките. В тях откри акции и облигации. Заизважда измежду тях по-разпространените и с по-висок номинал. Акциите на Ротшилд, Круп и Хлудовите фабрики 43 43 Иван Хлудов и синовете му — руски търговски род; основават текстилна фабрика през 1845 година в Егориевск, Моск. област; по-късно имат и други предприятия. — Б.пр. струваха повече от злато, но Хасан беше човек от старата гвардия и никога нямаше да го повярва.

Той с пръхтене нарами тежката бохча и жално се огледа — имаше още много торбички — въздъхна и тръгна към вратата. Ахимас прибра дебел куп ценни книжа. Евгения не взе нищо.

Когато вуйчото се заизкачва по стъпалата към двора, внезапно се чуха гърмежи. Хасан се катурна назад и се преметна по стълбите с главата надолу. Лицето му беше точно като на човек, застигнат от внезапна смърт. От развързалия се ямурлук, звънливи и лъскави, се посипаха жълтиците.

Ахимас клекна, излази по стъпалата на четири крака, с дългоцевен американски револвер колт в ръка, и предпазливо надникна навън.

В двора нямаше никого. Враговете явно бяха на верандата и отдолу не можеше да ги види. Но и Ахимас сигурно оставаше невидим, защото стълбата тънеше в мрак.

— Един от вас е убит! — чу се гласът на Лазар Медведев. — Кой, Хасан или Ахимас?

Младият мъж се прицели по посока на гласа, но не стреля — обичаше да е сигурен.

— Хасан беше, Хасан — уверено викна покръстеният. — Вие, господин Велде, сте с по-стройна фигура. Хайде излизайте! Нямате друг изход. Известно ли ви е какво е електрика? Щом се отвори вратата на хранилището, в спалнята си чувам сигнал. Тук сме четирима — аз и трима мои ратници. А четвъртия го пратих за пристава. Излизайте, не ми губете времето. Късно е.

И стреляха пак — явно за сплашване. Куршумите забарабаниха по каменните стени.

Евгения пошепна отзад:

— Аз ще изляза. Тъмно е, с ямурлука съм, няма да разберат. Ще помислят, че си ти. Ще се покажат от укритието си и ти ще ги застреляш.

Ахимас обмисли предложението й. Сега можеше да вземе Евгения със себе си — единият кон се беше освободил. Жалко само, че няма как да стигнат до горичката.

— Не — каза той. — Прекалено ги е страх от мен и веднага ще стрелят.

— Няма — възрази Евгения. — Ще си вдигна високо ръцете.

Леко прекрачи залегналия Ахимас и излезе в двора, разперила ръце встрани, сякаш пазеше равновесие. Направи няколко крачки — и думнаха гърмежи.

Евгения полетя назад. От тъмния ходник се спуснаха четири сенки, предпазливо доближиха проснатото тяло. „Прав бях — си каза Ахимас, — веднага стреляха.“ И уби и четиримата.

През следващите години рядко си спомняше за Евгения. Само ако нещо случайно го подсетеше.

Или насън.

На трийсет години Ахимас Велде обичаше да играе на рулетка. И не заради парите, парите си печелеше по друг начин — много пари, много повече, отколкото можеше да похарчи. Харесваше му да побеждава сляпата случайност и да властва над стихията на числата. Блести металът и полираният махагон, сладко потраква колелото на рулетката, сякаш се върти по собствени, само нему известни закони, но преценката, хладнокръвието и контролът над емоциите действаха и тук като във всички други известни на Ахимас ситуации, следователно и тук законът е все същият, познатият още от детските години закон. Единството на живота в безкрайното многообразие на формите му — това най-вече го занимаваше. Всяко ново потвърждение на тази истина караше равномерно биещото му сърце леко да ускори ритъм.