Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Там го откри стопанката. Приближи се и тихо попита:

— Ти ли си, Лия? — и сама си отговори: — Ти си. Никой няма такива очи. Ахимас мълчеше, изпаднал в странно, небивало вцепенение, а Евгения Алексеевна с бърз задъхан шепот продължи:

— Защо си тук? Мъжът ми каза, че си разбойник и убиец, че искаш да го ограбиш. Така ли е? Не отговаряй, все ми е едно. Толкова те чаках. После загубих надежда и се омъжих, а ти пък взе, че дойде. Ще ме вземеш ли с теб? Нали не се сърдиш, че не те дочаках? Не ме ли помниш? Аз съм Женя от скировското сиропиталище.

Изведнъж ясно му изплува една сцена, която оттогава никога не беше си припомнял — Хасан го отвежда от приюта, а слабото момиченце мълчаливо тича подир коня. Май накрая беше викнало: „Ще те чакам, Лия!“

Тази спънка не можеше да се реши по любимия му начин. Ахимас не знаеше как да си обясни поведението на Медведевата жена. Може би това е любовта, за която пише в романите? Но той не вярваше на романите и след гимназията книга не беше отварял. Почувства се тревожно и неуютно.

Тръгна си, без да каже нищо на Евгения Алексеевна. Метна се на коня и се прибра в Соленоводск. Разказа на вуйчо си за желязната стая и възникналото затруднение. Хасан помисли-помисли и каза: „Жена да предаде мъжа си е недостойно. Но не е наша работа да мислим за капризите на съдбата, трябва просто да ги следваме. Значи така било писано — да влезем в желязната стая с помощта на Медведевата жена.“

Хасан и Ахимас се изкачиха пеша до къщата на кръстения — оставиха конете в горичката при рова, та чаткането на копита да не вдигне на крак стражата. В долината долу едва мержелееха светлинки — Семигорск вече спеше. По черно-зеленото небе леко се плъзгаха прозрачни облаци и нощта ту просветляваше, ту притъмняваше.

Ахимас беше подготвил плана. Евгения ще отвори градинската порта при условеното почукване. Те ще се шмугнат в двора, ще обезвредят двамата часови и ще слязат в подземието. Евгения ще им отвори бронираната врата, защото Медведев й е показвал как става, а цифровата комбинация си записва на листче и го крие зад иконата в спалнята си. Страх го е да не забрави шифъра, че тогава ще трябва да се кърти целият каменен под — по друг начин не може да се влезе в желязната стая. Няма да вземат всичко, а само колкото могат да носят. Ахимас ще отведе Евгения с тях.

Когато се уговаряха, тя изведнъж го погледна в очите и попита: „Нали няма да ме излъжеш, Лия?“

Той не знаеше как да постъпи с нея. Вуйчо му отказа съвет. „Като му дойде времето, сърцето ще ти подскаже“ — тъй рече Хасан. Но взе три коня — един за себе си, един за Ахимас и един за плячката. Племенникът го гледаше мълчаливо как изкарва от яхъра само рижия, врания и дорестия, но нищо не каза.

Докато се движеха безшумно покрай бялата стена, Ахимас си мислеше: как така — сърцето ще му подскаже? Засега сърцето му мълчеше.

Градинската порта със смазани панти се отвори веднага. Пред тях се изправи Евгения с калпак и ямурлук. Готова за път.

— Върви отзад, жено — прошепна Хасан и тя се дръпна да им стори път.

Медведев имаше шестима стражи. Те пазеха по двама и се сменяха на всеки четири часа.

Ахимас се скри зад едно ябълково дърво и загледа какво става в двора. Единият часови дремеше, без да изпуска пушката, седнал до вратата. Другият крачеше отмерено от портата до къщата и обратно: трийсет крачки натам, трийсет обратно.

Трябваше, разбира се, да ги убият — когато в разговора с Евгения даде дума, че само ще ги замае и ще ги върже, той знаеше, че няма начин да спази обещанието.

Ахимас изчака будният запасняк да спре и да си разпали лулата, безшумно се метна към него и го удари с кастет над ухото. Кастетът няма равен като оръжие, когато убийството трябва да е мълниеносно. По-добър е от ножа, защото него трябва да измъкнеш от раната, а това е секунда в повече.

Войникът не гъкна, а и Ахимас подхвана падащото тяло, но вторият часовой, нащрек и в съня, трепна от изпращяването на костта и се обърна.

Тогава Ахимас отблъсна трупа и с три грамадни скока се намери до портите. Онзи зина, но тъмната уста остана няма — от удара в слепоочието главата му се килна назад и с тъп звук изпука в яките дъбови дъски.

Ахимас изтегли първия в тъмното, а втория нагласи пак да дреме.

Махна с ръка и в огрения от луната двор се промъкнаха Хасан и Евгения. Жената мълчаливо погледна седящия труп и обхвана с ръце раменете си. Зъбите й тракаха. Сега, на лунната светлина, Ахимас видя, че под ямурлука е в черкезка с патрондаши на гърдите и е затъкнала кинжал на кръста.