Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Такава скръб не помнеше градът дори миналия март, когато отслужваха панихиди за злодейски убития император Александър Освободителя и после цяла година пазиха траур — не се контеха, не устройваха тържества, не си правеха прически и не играеха комедии.

Още много преди през центъра да тръгне погребалната процесия към Червените врата, където в храм „Три светители“ щеше да се отслужи опелото, тротоарите, балконите и дори покривите по „Театралний проезд“, „Лубянка“ и „Мясницка“ бяха претъпкани от хора. Момчетата се бяха изкатерили по дърветата, най-лудите глави — по улуците. По целия път на катафалката се бяха строили в шпалир гарнизонните войски и възпитаниците на Александровското и Юнкерското училище. На Рязанската гара вече чакаше траурният влак с петнайсет вагона, украсени със знамена с георгиевски кръстове и дъбови листа. Щом Петербург не желаеше да се прости с героя, ще му се поклони майчина Русия — точно в сърцето и, между Москва и Рязан, в село Спаское, Раненбургска околия, генералът щеше да намери вечния си покой.

Шествието се проточи близо верста 23 23 Верста — 1070 м. — Б.ред. : над двайсет души носеха само възглавничките с ордените на покойния. Лично командващият Петербургското военно окръжие Ганецки, генерал от инфантерията, пристъпяше със „Звезда Свети Георгий“ първа степен. И венци, венци! Големи венци от търговците от Охотний ряд, от Английския, клуб, от Управата на московския еснаф, от кавалерите на Георгиевския орден — нямаха чет. Пред катафалката — оръдеен лафет, застлан с червено кадифе и увенчан със златен балдахин — се движеха каляските на херолдите с обърнати факли, после отговорниците на погребението: генерал-губернаторът и военният министър. Зад ковчега на черна арабска кобила яздеше великият княз Кирил Александрович, брат на императора и негов личен представител. Зад него адютантите водеха за юздата белоснежния Баязид, прочутия ахалтекинец на Соболев, сега с траурно покривало. А зад него с бавна маршова стъпка се движеше почетният караул, носеха още венци, по-скромни, и със свалени шапки следваха важните персони — сановници, генерали, съветници от Градската дума, богаташите. Величествено, безподобно зрелище.

Юнското слънце сякаш се засрами от неуместната си лъчезарност и се скри зад облак, денят помръкна и когато процесията стигна до Червените врата, където хлипаше и се кръстеше стохилядна тълпа, запръска ситен плачлив дъждец. Природата доби хармония с общото настроение.

Фандорин си проправяше път през навалицата да издирва полицейския началник. Още след седем сутринта, рано-рано, беше го потърсил у дома, на „Тверской“ булевард, но закъсня — казаха му, че негово превъзходителство вече е тръгнал за „Дюсо“. Такъв ден, такава отговорност! — и за всичко отговаря той, Евгений Осипович.

Оттам нататък всичко тръгна наопаки. На входа на „Дюсо“ жандармерийският капитан го уведоми, че „генералът току-що бил тук и заминал за управлението“. В управлението на „Малая Никитская“ също го нямаше спешно отишъл да въведе ред пред храма, където имало опасност хората да се изпозадушат в тълпата.

Неотложния жизненоважен проблем можеше да реши генерал-губернаторът. Него нямаше нужда да го търси — ей го, яхнал с бронзова конногвардейска стойка сивия петнист жребец, оглавява траурната процесия. Как да го доближи?

В черквата „Три светители“, където Фандорин успя да влезе с помощта на случайно срещнатия секретар на княза, не постигна по-голям успех. Благодарение на изкуството на „невидимите“ Ераст Петрович стигна почти до ковчега, но тук вече се натъкна на стена от гърбове. Владимир Андреевич стоеше до великия княз и херцог Лихтенбургски — тържествен, напомаден, със старчески сълзи в оцъклените очи. Нямаше никаква възможност да говори с него, а дори да имаше, надали сега генералът можеше да прецени важността на въпроса.

Почти разплакан от безсилието си, Фандорин изслуша трогателната реч на негово преосвещенство Амвросий, който говореше за неведомите пътища Господни. Блед от вълнение кадет издекламира с ясен глас дълга стихотворна епитафия, която завършваше с думите:

Всички наоколо пак се просълзиха. Зашумоляха с носните кърпи. Церемонията вървеше подобаващо тегаво.

А времето летеше.

Снощи Фандорин научи нови подробности, които му разкриха случая в съвсем друга светлина. Късната гостенка, която незапознатият с европейския канон слуга бе сметнал за възгрозна и на години, а господарят му, склонен към романтизъм, за интригуваща и прекрасна, се оказа Екатерина Александровна Головина, преподавателка от Минската девическа гимназия. Въпреки нежната си конструкция и преживяното сътресение Екатерина Александровна се изразяваше с необичайна за гимназиална учителка решителност и прямота — може би си беше такава по природа, може би мъката я беше ожесточила.