Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Т-тя няма вина за смъртта на Соболев — каза Фандорин, — а за контактите си с немския резидент получи достатъчно наказание. За малко да плати с живота си.

— Певачката да не я закачаме — подкрепи го Хуртински. — Че ще изплуват разни подробности, а не е нужно.

— И така — тегли чертата полицейският началник, който явно си нахвърляше вече наум рапорта за висшестоящите, — следствието само за два дни разкри целия низ от събития. Немският резидент Кнабе в желанието си да блесне пред началството самостоятелно решава да очисти най-забележителния руски пълководец, всепризнат водач на руската националистическа партия и всеизвестен с войнстващия си антигерманизъм. Научил за предстоящото идване на генерала в Москва, Кнабе му праща леконравна дама, на която е връчил шишенце с някаква силна отрова. Агентката не пожелава или не успява да я използва. Понастоящем запечатаното шишенце й е иззето и се намира в Московското губернско жандармерийско управление. Смъртта на генерала настъпва по естествени причини, обаче Кнабе не го знае и бърза да докладва в Берлин за проведената акция в очакване на награда. Берлинското началство изпада в ужас и предвид възможните последици от подобно политическо убийство решава незабавно да се отърве от прекалено предприемчивия резидент. Речено — сторено. Непосредствен повод за дипломатически действия срещу германското правителство няма, още повече че покушението фактически не се е състояло — и завърши с обичайния си нерапортен тон: — Фатално стечение на обстоятелствата погуби чевръстия хауптман 22 22 Hauptmann — капитан (нем.). — Б.пр. . Така му се пада, мерзавец!

Хуртински стана:

— Амин. Е, господа, приключвайте тук, аз с ваше позволение тръгвам. Негово сиятелство очаква да му докладвам.

Ераст Петрович се прибра в хотела късно след полунощ. Маса стоеше неподвижно в коридора пред вратата.

— Господарю, тя пак е тук — лаконично съобщи японецът.

— Кой?

— Жената в черно. Влезе и не си отива. Погледнах в речника, казах й, че не знам кога ще си дойдете: „Господин сига няма. Посли има.“ Тя седна и седи. Три часа седи, а аз стоя тук.

Ераст Петрович с въздишка открехна вратата и надникна през пролуката. До масата с ръце в скута седеше златокоса девойка с траурна рокля и широкопола шапка с черна воалетка. Видя притворените й клепачи с дълги мигли, тънкия нос с малка гърбица, красивия овал на лицето. Дочула скръцването, непознатата вдигна очи и Фандорин замря — толкова бяха прекрасни.

Неволно се дръпна от вратата и изсъска на Маса:

— Ти ми каза, че не е млада. А тя е най-много на двайсет и пет години.

— Европейските жени изглеждат толкова повехнали — поклати глава слугата, — а и двайсет и пет години, господарю — това млада ли е?

— И ми каза, че не е хубава.

— Не е хубава, горката. Жълти коси, голям нос и воднисти очи — точно като вашите, господарю.

— Абе да — прошепна засегнат колежкият асесор. — Само ти си ни красавец.

Още веднъж въздъхна дълбоко, но вече в съвсем друг смисъл, и влезе в стаята.

— Господин Фандорин? — девойката стана рязко. — Нали вие водите разследването, свързано със смъртта на Михаил Дмитриевич Соболев? Гукмасов ми каза.

Ераст Петрович мълчаливо кимна и погледна непознатата в лицето. Съчетание на воля и нежност, ум и женственост — това не се среща често в женските черти. Госпожицата малко му заприлича на Ванда, но в линията на устата й нямаше и помен от жестокост и цинична насмешливост.

Нощната посетителка се доближи до младия мъж, погледна го в очите и с потръпнал глас — дали от сдържани сълзи, дали от ярост — попита:

— Известно ли ви е, че Михаил Дмитриевич е убит?

Фандорин се намръщи.

— Да, да, убит — очите й трескаво пламтяха, — заради проклетата чанта!

В неделя от ранно утро в безметежното и белезникаво заради яркото слънце московско небе отекваше камбанен звън. И случиха на хубаво време, и златните кубета на безбройните храмове така сияеха, че направо ти идваше да зажумиш — но тъга и студ изпълваха душата на града, разпрострян върху хълмовете. Унило и жално бучаха славните камбани — Москва молебствено оплакваше починалия раб Божи Михаил.

Покойният повечето време бе живял в Петербург, по-рядко идваше в старата столица, ала Москва го обичаше много по-всеотдайно от студения официозен Питер, по женски предано, без много да преценява качествата на кумира си. Достатъчно й беше, че е красавец и славен победител, а най-вече московчани го обичаха, защото го чувстваха като истински руски човек, без чуждоземски фанфаронства и преструвки. Затова литографически портрети на Белия генерал с буйна брада и остра сабя висяха почти във всеки московски дом — и на чиновниците, и на търговците, и на занаятчиите.