Борис Акунин: Декоратор (Специални поръчения — 2)

Анисий Тюлпанов надникна веднъж вътре и реши повече да не се пробва — по-добре да зъзне на вятъра под ръмящия априлски дъжд. Но след час-два, премръзнал и мокър, а и с доста вцепенени сетива, той отново влезе в помещението за аутопсии и седна на пейка в ъгъла. Там го откри пазачът Пахоменко, съжали го и го отведе в къщурката си да пият чай.

Пазачът излезе много благ чичин. Лицето му добродушно, гладко обръснато, детските му очи пръскат към слепоочията весели бръчици. Говореше с хубав народен език, да ти е драго да го слушаш, само дето начесто вмъкваше украински думички.

— Да работиш на гробище се искат мазоли на сърцето — бавно заговори Пахоменко и погледна жалостиво падналия духом Тюлпанов. — Че кой няма да се нажали всеки ден да вижда края си: гледай, рабе Божи, тъй и ти ще згниеш. Но милосерд е Господ, дава на копача мазоли на ръцете, че да не си изжули месото до костта, а когото е натоварил с чловешките скърби, нему дава мазол на сърцето. Да не се изжули. Обвиква се, пане. Отначало и аз бях млад-зелен като тиква, ама дода тука, пия чай с хлебец. Нищо, обвикнах. Яж, момко, яж…

Анисий поседя с Пахоменко, който много бе обикалял и много нещо бе видял на този свят, послуша протяжния му разказ за поклонения по светите места, за добри и лоши люде, и душата му сякаш се постопли, волята му укрепна. Сега можеше да се върне при черните ями, дъсчените ковчези, сивите савани.

Благодарение на сладкодумния пазач, домораслия философ, му се разкри идеята, която богато възнагради безполезното му пребиваване на гробището.

Ето как стана това.

Привечер към шест-седем вкараха в моргата последния от четиринайсетте трупа. Бодрият Ижицин, предвидливо екипиран с ловджийски ботуши и гумирана пелерина с качулка, повика мокрия Анисий да види резултата от ексхумацията. В помещението за аутопсии Тюлпанов стисна зъби, укрепи с мазол сърцето си и успя да обходи маса след маса, като оглеждаше отблъскващите покойници и слушаше резюмето на експерта.

— Тези трите хубавици да ги връщат обратно: номера втори, осми, десети — небрежно сочеше с пръст Захаров. — Недоглеждане на гробарите. Не ми е работа. Аз се занимавам само с такива, дето са на специален отчет, другите Грумов ги реже. Ама като се натаралянка, пише на пияна глава каквото му падне воистине.

— Какво говорите, Егор Вилемович — изблея обиден козлобрадият асистент. — Ако и да си позволявам да поемам спиртни напитки, то е в минимално количество, колкото за укрепване на здравето и разбитите нерви. Грях ви на душата, ей Богу.

— Хайде де — отпъди го с жест грубият доктор и продължи отчета. — Номера първи, трети, седми, дванайсети и тринайсети също не са по вашия въпрос. Класика: „с ножка в ребрата“ или „с чекийка в зурлата“. Чиста работа, нищо извратено. Я ги разкарайте и тях — Егор Вилемович издуха кълбо лют пушек от лулата, нежно потупа подпухнал синкав труп по разпраното шкембе. — А тази Василиса Прекрасна и другите да останат. Трябва да проверя доколко прецизно са ги кълцали, остър ли е бил ножът и прочее. На пръв поглед бих си позволил да предположа, че номера четвърти и четиринайсети са били в ръчичките на нашия човек. Само че може да е бързал или някой да го е стреснал, та му е попречил да си изпипа докрай любимата занимавка — докторът се ухили със стисната между зъбите лула.

Анисий ги свери по списъка. Всичко съвпада; четвъртата е просякинята Маря Кривата от „Малий Трьохсвятски“, четиринайсетата — проститутката Зотова от „Свинински переулок“. Същите, за които разказа полицейският началник.

Ижицин, безстрашен човек, не се умири след думите на експерта, а незнайно защо реши да препровери. Едва не се завираше в отворените рани, задаваше най-обстойни въпроси. Анисий му завидя за самообладанието, засрами се от собствената си безполезност, но не можа да си измисли никакво занимание.

Излезе навън, където пушеха копачите.

— Как е, пане, заслужаваше ли си копането? — попита Пахомич. — Или още ще копаме?

— Ба, още — весело отговори Анисий. — Изкопахме ги всички. Чак ми е чудно. В цяла Москва за три месеца са заклани толкова малко жени от занаята. А вестниците пишат, че градът ни е опасен.

— Как толкоз малко — изхили се пазачът. — Има си хас. Тие са само дек са с имена. А които ги карат без имена, тех ги фърляме у рововете.

Анисий трепна:

— Какви ровове?

— К’ви ли? Не ви ли рече господин дохтурът? Яла да видиш — и поведе Анисий към отдалечения край на гробището, показа му дълга яма, отгоре само леко засипана с пръст. — Тоз е априлски. Сега го почнаме. Е там е мартенският, вече е зарит — посочи продълговато хълмче. — Там е февруарският, по-натам — януарският. А отпреди туй не знам, щот още ме е нямало. Тук съм от Богоявление — га си дойдох от поклонение в Оптина обител. По-напреж от мен е имало тук един Кузма. Не го познавам. Този Кузма запразнил на Рождество Христово, ударил някоя и друга бутилка, та се изтърсил в незарит гроб и си строшил главата. Ей такваз смърт му пратил Господ. Щом пазиш гробовете, рабе Божий, в гроб си намери смъртта. Обича Той, Господ Бог, такива шегички да си прави с нашего брата гробарите. Нали сме Му като вардияни. Нашият гробар Тишка например…