Борис Акунин: Декоратор (Специални поръчения — 2)

— Ох, Господи — трепна жално гласът на губернатора.

Ижицин се надигна, погледна предано почитаемото началство и предложи спасителна идея:

— Ваше сиятелство, да се позовем на небивалия потоп? В този случай, дето се вика, си е Божа работа.

— Браво, Пижицин, браво — светна князът. — Умна глава. Така ще напиша. Дано обаче вестникарите да не надушат нещо за касапницата.

Следователят погледна снизходително Ераст Петрович и седна, обаче не като преди — с половин кълка на четвърт стол, а вече удобно, като равен сред равни.

Но облекчението, изписало се на лицето на негово високопревъзходителство, почти веднага бе изтласкано отново от униние.

— Не става. Истината все едно ще изплува. Щом Ераст Петрович казва, че това злодейство не е последно, значи така ще излезе. Той в тези неща е почти без грешка.

Фандорин му хвърли подчертано недоумяващ поглед и вдигна самурена вежда: така ли било, значи понякога все пак греша?

В този момент полицейският началник изсумтя, виновно сведе глава и изгъгна:

— Не знам последно ли е или не, но май не е първо. Виноват, Владимир Андреевич, но не ми се стори от значение и не исках да ви тревожа за глупости. Днешното убийство е твърде предизвикателно, затова се осмелих предвид височайшата визита, но си припомням, че напоследък случаите на зверски убийства на проститутки и скитнички май зачестиха. По Задушница ли беше, се сещам, че ми докладваха за намерена просякиня с разпран търбух. И преди това откриха някаква пачавра с изкормена утроба. За просякинята изобщо не направихме дознание — безполезна работа, а за пачаврата се реши, че сутеньорът й се е напил и я е накълцал. В ареста е, но още не си е признал, отрича.

— Бре, Антон Дмитриевич, как така! — плесна ръце губернаторът. — Ако веднага бяхме започнали разследване и бяхме насочили към случая Ераст Петрович, вече да сме хванали мерзавеца! И нямаше да се наложи сега отмяна на императорската визита.

— Че кой да знае, ваше сиятелство, не беше злоумишлено. Знаете какъв е градът, и хората са едни подли твари, какви ги вършат всеки Божи ден! Заслужава ли си за всяка дреболия да обезпокоявам ваше високопревъзходителство! — с почти плачещ глас се заоправдава генералът и обърна поглед за подкрепа към двамата от прокуратурата, но Козлятников го погледна сурово, а Ижицин укорително поклати глава: лошо.

Колежкият съветник прекъсна вайкането му с кратък въпрос:

— Къде са труповете?

— Къде да са — на „Божедомка“. Там ги зариват — всички непрокопсаници, скитници и безименни. Първоначално ги карат в полицейската морга при Егор Вилемович, ако има данни за насилие, а после ги закопават на тамошното гробище. Такъв е редът.

— Трябва да се ексхумират — с гримаса на отвращение заяви Фандорин. — Незабавно. Да се провери по списъците в моргата има ли трупове на жени, които напоследък — д-да речем, от Нова година — са докарани с признаци за насилствена смърт. И да се ексхумират. Да се провери за сходство в картината на престъплението. Да се потърси дали не е имало подобни случаи. Земята още е студена, труповете би трябвало да са добре запазени.

Прокурорът кимна:

— Ще наредя. Имайте грижата, Леонтий Андреевич — и почтително се осведоми: — Ще присъствате ли, Ераст Петрович? За предпочитане е и вашето участие.

Ижицин ги погледна жлъчно — участието на колежкия съветник не му се виждаше за предпочитане.

А Фандорин изведнъж пребледня — той си спомни сутрешното срамно прималяване. След кратка вътрешна борба се предаде:

— Ще пратя моя асистент Тюлпанов да п-помага на Леонтий Андреевич. Смятам, че това ще е достатъчно.

Приключиха с тежката работа чак след осем вечерта на запалени факли.

От мастиленото небе покапа студен досаден дъжд. Гробищният пейзаж, бездруго унил, стана толкова потискащ, че на човек му идеше да падне по очи в някой от разкопаните гробове и да се зарие в майката земя, само и само да не вижда тези мръсни локви, разкаляни насипи, съборени кръстове.

Ижицин ръководеше. Шестима копаеха: двамата сутрешни стражари, оставени към дознанието, за да не се разширява кръгът на посветените в случая, двама ветерани жандармеристи и двама божедомски гробари, без които все едно нямаше да се оправят. Отначало изриваха мократа пръст с лопати, а после хванаха и кирките, за да разкъртят замръзналата земя. Гробищният пазач им посочи къде да копаят.

Според списъка от януари насам през текущата 1889 година в полицейската морга били докарани 14 женски трупа с „прободно-порезни“ рани. Сега изваждаха покойните от сиромашките им гробове и ги мъкнеха обратно в моргата, където ги оглеждаха доктор Захаров и асистентът му Грумов, млад мъж с охтичав вид, с козя брадичка, която му стоеше като залепена и съвсем подхождаше на безцветния му блеещ гласец.