Борис Акунин - Статски съветник

— Боже, Боже, какво щастие е, че дойдохте — пошушна нервно жената. — Така ме е страх! Държах се глупаво миналия път, извинете ме, за Бога. Простете самоувереността ми на жена, прекалено вживяла се в ролята на покорителка на сърца. Ухажванията на Станислав Филипович и Пьотър Иванович просто ме главозамаяха. Ах, клетите Пиер и Станислас! Не можех и да си представя… — шептенето й премина в хлипания, на ризата на статския съветник капна истинска сълза, след нея втора, трета…

Но Ераст Петрович дори не понечи да се възползва от психологически удобния момент за нуждите на разследването. Той леко отстрани разплакалата „сътрудничка“, влезе в кабинета и седна не на дивана, както миналия път, а на фотьойл до писалището, на което матово проблясваха клавишите на пишеща машина.

Диана впрочем никак не се смути от сдържаността на госта. Стройната фигурка последва Фандорин, за миг замря до него и внезапно се пречупи — ексцентричната особа рухна на колене и умолително вдигна ръце.

— О, не бъдете тъй студенокръвен и жесток! — странно, шептенето никак не ограничаваше драматичните модулации в гласа й, личеше натрупаният опит. — Не знаете какво изживях. Останах съвсем сама, без закрилник, без покровител! Повярвайте, умея да съм полезна и… благодарна. Не си отивайте! Останете при мен! Утешете ме, пресушете сълзите ми. Чувствам у вас спокойна, уверена сила. Само вие можете да ме върнете към живота. С Бурляев и Сверчински бях господарка, но умея да бъда и робиня! Ще изпълня всяко ваше желание!

— Т-така ли? — заинтригува се Фандорин, вгледан изотгоре в тъмния силует. — Тогава като начало свалете воала и запалете осветлението.

— Не, само това не! — изправи се Диана и се дръпна назад. — Всяко друго желание, каквото ще да е, само не това!

Статският съветник мълчеше, извърнал очи от нея, което не беше много любезно.

— Ще останете ли? — жално прошепна бившата фатална жена, притиснала ръце до гърдите си.

— Уви, не мога — стана Ераст Петрович. — Служебни задължения. Виждам, че сте разстроена, а сега нямам време за дълъг разговор.

— Елате довечера — чувствено прошепна тя. — Ще ви чакам.

— Довечера също не мога — каза Фандорин и сподели: — А за да не възприемете отказа ми като оскърбление, ще ви обясня с какво съм зает. Имам съвсем друг вид среща, много по-неромантична. В десет ще се видя с княз Пожарски, заместник-директор на Департамента на полицията. В Петросовската баня, представете си. Смешно, нали? К-конспирация, какво да се прави. Но там ни е осигурена конфиденциалност и пълен тет-а-тет. В първа къпалня, най-хубавата в „дворянската“ баня. В такива екзотични условия са принудени да се срещат ръководителите на разследването, госпожо…

— Тогава ето засега… — тя бързо пристъпи напред, леко повдигна воала и докосна с влажни устни бузата му.

Ераст Петрович трепна, погледна „сътрудничката“ леко стъписан, кимна и излезе.

По-нататъшното му поведение беше още по-странно.

От Арбат отиде до Жандармерийското управление, но явно нямаше никаква работа там. Пи кафе със Смолянинов, който направо се беше превърнал в телефонист, защото ситуацията в голямата къща на „Никитская“ беше изключително странна: всички отдели и служби работеха в извънреден режим, но всъщност без ръководство. Временният началник княз Пожарски рядко се мяркаше, и то само за да изслуша донесенията на адютанта и да му издиктува разпорежданията си, после пак изчезваше в неизвестна посока.

Поменаха загиналия Станислав Филипович, поговориха за контузената ръка на поручика, за наглостта на терористите. Поручикът изказа мнение, че трябвало да проявят рицарство.

— Ако бях на мястото на господин Пожарски — разгорещи се той, — нямаше да му пращам шпиони и провокатори, а щях да напиша във вестника: „Стига сте ни преследвали, ние сме слуги на престола. Стига сте ни целили в гръб, стига сте хвърляли бомби, от които гинат невинни хора. Аз не се крия от вас. Ако наистина вярвате в своята истина и искате да пожертвате живота си в името на човечеството, уважаеми господине, нека се срещнем в честен двубой, защото и аз свято вярвам в правотата си и за Русия не бих пожалил живота си. Тогава да не проливаме руска кръв. Нека Бог — ако ли сте атеист, няма значение, нека е съдбата, орисията — отсъди кой от нас е прав.“ Сигурен съм, че Грин би приел такова условие.

Статският съветник изслуша идеята на младежа и най-сериозно го попита:

— Ами ако Грин убие к-княза? Тогава?