Борис Акунин - Коронация

— Чукан? — учуди се императорът. — Много странно име.

— Да. К-колоритен персонаж. Ампутирана му е дясната ръка и на чукана има закрепена пластина, в която според случая завинтва ту лъжица, ту кука, ту нож, ту верига с метална ябълка на другия край. Говори се, било страшно оръжие, смъртоносно. Джелатите, ваше величество, не се стряскат от кръв, не признават бандитските закони и Краля не го имат за никакъв. Предполагам, че Пендерецки е свързан с някого от тях. Следя Белязания и неговите хора още от Варшава, но много потайно, за да не го подплаша. Той два пъти се завъртя в кръчмата „Зерентуй“, а тази кръчма е известна с това, че не снася сухо на Краля. Надявах се покрай Белязания да попадна на следа на доктора, но не стана. За десетте дни, докато поляците бяха в Москва, Пендерецки всеки ден ходеше в пощата, на гише „Кореспонденция до поискване“, доста се навърташе край Александрийския дворец и Нескучната градина. Поне четири пъти влезе през оградата в парка около Ермитажа. Сега разбирам, че си е търсел добро място за засада. Вчера още от пладне той и юнаците му вече бяха на входа на градината откъм „Болшая Калужкая“, бяха докарали и карета. В шест и нещо оттам влезе каляската с великокняжеския герб и поляците потеглиха след нея. Ние с моя помощник ги следвахме отзад с два файтона. После от великокняжеската каляска слязоха две дами, момче и мъж със зелена дреха — Фандорин погледна към мен. — Пендерецки вече си беше сложил фалшивата брада, така че не го познах веднага. Той тръгна подир вас. Каретата с бандитите подкара бавно зад него. Тогава с помощника ми минахме от д-другата страна и аз се насочих към разхождащите се. Дебнех дали няма да се появи Линд… — Ераст Петрович съкрушен въздъхна. — Как можах т-така да сбъркам! И през ум не ми мина, че каретите са две, а не една. Разбира се, че Линд е подготвил две карети, защото е искал да се отвлекат и момичето, и момченцето, а после да бъдат откарани в различни скривалища. Затова Белязания е хванал само великата княгиня. За великия княз е била предвидена втора карета. Сигурно и Линд е бил там, което най ме ядосва. Гувернантката неволно е облекчила задачата на похитителите, като е отнесла детето точно там, където са се крили в з-засада похитителите от втората група. Планът им е сполучил само наполовина, но това нищо не значи. Линд така или иначе е сграбчил Русия за гърлото…

При тези думи негово величество с безкрайно тревожен вид се заозърта и заоглежда ъглите на гостната. Направих малка крачка напред в опит да отгатна желанието на императора, но не успях.

— Чичо Джорджи, къде имате икона? — попита монархът.

Георгий Александрович с недоумение погледна племенника си и сви рамене.

— За Бога, Ники! — намръщи се Кирил Александрович. — Само, моля те, без „помазаник Божи“. А и още не си помазан. Провали ли се коронацията, няма и да бъдеш.

Негово величество му отговори с дълбока убеденост:

— Не виждам какво друго може да помогне освен молитва. Всичко е в ръката на Всевишния. Ако е решил да ме изправи пред такова изпитание мен, слабия и недостойния, значи в това има някакъв важен смисъл. Трябва да се доверим на волята Му и Той ще ни дари избавление.

Спомних си, че бях виждал в кабинета на негово височество някаква опушена икона с потъмняло от старост кандило. Безшумно излязох за миг и донесох на императора иконката, но първо я избърсах със салфетка.

Докато императорът с искрено чувство и дори със сълзи в очите произнасяше думите на молитвата, великите князе чакаха търпеливо, само Симеон Александрович се прозяваше и полираше с кадифена кърпичка и без това безупречните си нокти.

— Може ли да продължим, Ники? — безизразно попита Кирил Александрович, когато императорът се прекръсти за последен път и ми върна иконката. — И така, да направим тъжната равносметка. Мика е отвлечен от жесток и хитроумен престъпник, който заплашва не само да умъртви детето, но и да провали коронацията. Какво може да се направи, освен да се уповаваме на помощ от Всевишния?

Карнович се понадигна и пошушна от ъгъла си:

— Трябва да намерим негово височество и да го спасим.

— Прекрасно — извъртя се към него Кирил Александрович и язвително се изсмя. — Търсете, полковник. Господин Линд ни е дал срок до пладне. Имате на разположение цял час и половина.

Началникът на дворцовата полиция си седна на стола.

В този момент за първи път заговори Павел Георгиевич. С подпухнало и още мокро от сълзите лице той се обади с разтреперан глас: