Борис Акунин - Коронация

В дъното на страничната алея се мярна оградата на Ермитажа и ние обърнахме в тази посока. Оставаха ни не повече от двеста метра.

На едно дърво изграчи врана — силно, рязко, и аз вдигнах глава. Не видях птицата, само късчета сиво небе през тъмния листак.

Какво не бих дал само да можех да спра онзи миг, защото той разцепи живота ми на две половини: всичко разумно, предсказуемо, подредено остана в онзи, а новият се изпълни с безумие, кошмар и хаос.

Дочух отзад бързо приближаващи се крачки. Учуден се обърнах — точно в последния миг преди на главата ми да се стовари чудовищен удар. Успях да видя неописуемо страшното, изкривено от ярост лице на одевешния брадатко и полетях на земята, губейки съзнание за една секунда. Казвам „за една секунда“, защото, когато надигнах от земята ужасно натежалата си глава, брадатият беше само на няколко крачки от мен. Той отблъсна Михаил Георгиевич, хвана нейно височество за ръката и я помъкна назад покрай мен. Мадмоазел се беше вцепенила и не помръдваше, аз също бях като вледенен. Вдигнах ръка, пипнах нещо мокро на челото си, погледнах — кръв. Не знам с какво ме беше ударил, с кастет или камшик с оловни топчета, но дърветата и храстите наоколо се люлееха като бурни морски вълни.

Брадатият изсвири като разбойник и иззад завоя — същия, откъм който току-що бяхме дошли — се появи черна карета с два врани коня. Кочияшът с голяма черна мушама опъна юздите с вик „стой“, от още неспрялата карета изскочиха двама мъже също в черно и се втурнаха в посока към нас.

Това е отвличане — каза вътре в мен много спокоен тих глас и дърветата изведнъж спряха да се люлеят. Надигнах се на четири крака, викнах на мадмоазел: „Emportez le grand-duc!“ 22 22 Отнесете великия княз! (фр.) — Б.пр. , и хванах за краката брадатия, който тъкмо минаваше покрай мен.

Той не изпусна ръката на нейно височество, така че и тримата паднахме на земята. Аз съм доста силен, в рода ни всички сме яки, а на младини бях и дворцов скороходец, което също много укрепва мускулатурата, затова с лекота разтворих ръката, с която злодеят беше хванал Ксения Георгиевна, но с това не спечелих нищо. С освободения си юмрук той ме удари в челюстта, а нейно височество дори не успя да се изправи на крака — двамата в черно вече бяха до нас. Те хванаха княгинята под мишниците и на бегом я понесоха към каретата. Добре поне, че мадмоазел беше успяла да спаси Михаил Георгиевич — с крайчеца на окото си видях как грабва детето на ръце и хлътва в шубрака.

Противникът ми се оказа ловък и силен. Той ме удари още веднъж, а когато се опитах да го сграбча за гърлото, той си бръкна в пазвата и извади фински нож с назъбено острие. Това назъбване го видях така ясно, сякаш беше току до очите ми.

— Забие яко псе! — изсъска страшният човек не съвсем на руски, оцъкли кървясали очи и замахна.

Исках да си спомня думите на молитвата, но не можах, не знам защо, макар че бих казал: кога ли да се моли човек, ако не точно в такъв момент?

Ножът се вдигна високо, едва ли не до небето, но така и не се заби. По някакъв вълшебен начин китката, хванала камата, се оказа стисната от ръка в сива ръкавица.

Лицето на брадатия, и без това изкривено, се изкриви още повече, аз чух плякащ звук от удар и моят неуспял убиец се търкулна меко встрани, а вместо него над мен се извиси одевешният елегантен господин с цилиндъра, но вече не с бастун в ръката, а с дълго тясно острие, зацапано с червено.

— Жив ли сте? — попита на руски спасителят ми, веднага се обърна назад и кресна нещо на непознат за мен език.

Надигнах глава и видях, че по пътечката с шумно трополене, навел като бик глава, тича към нас китаецът, но вече без таблата, а със странно приспособление в ръка: върти над главата си малка метална топка с връвчица.

— Йия! — гадно изкряка азиатецът и топчето полетя напред, изсвистя на сантиметри над мен.

Врътнах се да видя накъде лети с такава скорост. Оказа се, че право към тила на един от похитителите. Чу се гнусно изпукване и уцеленият падна по лице. Вторият пусна княгинята, бързо се извъртя и извади револвер от джоба си. Сега бих могъл да разгледам по-добре този човек, но лицето му не се виждаше, защото беше скрито с черна платнена маска.

Кочияшът на капрата свали мушамата и остана със същите черни дрехи като другите, но без маска. Той скочи на земята и се втурна към нас, вадейки също нещо от джоба си.

Обърнах се да погледна спасителя си (колкото и да е срамно, признавам, че в тези драматични мигове бях загубил ума и дума и само въртях глава да не изпусна нещо). Елегантният господин замахна и хвърли острието си, но дали уцели или не, не знам, защото пред очите ми се разкри още по-невероятна гледка: от шубраците изскочи мадмоазел Деклик с тежък клон в ръка и подпретнала поли, тъй че се мярнаха фините й глезени, се втурна към нас. Шапката й беше паднала, косата й — разрошена на слепоочията, но никога не бях я виждал по-привлекателна.