Борис Акунин: Коронация

Говорех й разумни и важни неща, но мадмоазел Деклик ми отговори дръзко:

— Господин Зюкин, може ли аз пхемести часовник с половин минута? (Руското „р“ много я затрудняваше, докарваше го някак като „х“.) Аз хеално никога не закъснявала повече от половин минута.

След което аз се навъсих и реших да не казвам нищо, тъй че нататък продължихме мълчаливо, а мадмоазел дори извърна глава встрани.

Нейно височество разказваше приказки на брат си — май за Chapeau Rouge 16 16 Червената шапчица (фр.). — Б.пр. , във всеки случай дочух думите „Et elle est allee a travers la foret pour voir sa grand-maman.“ 17 17 И тя тръгнала през гората да види баба си (фр.). — Б.пр. Михаил Георгиевич, много горд с новото си моряшко костюмче, се опитваше да се държи като голям и почти не правеше бели, само от време на време започваше да подскача на куц крак и веднъж хвърли на земята синята си шапка с червен помпон.

Въпреки мрачния ден по пътечките в парка имаше излезли на разходка. Защото, както ми беше обяснил московският помощник, обикновено Нескучният парк е недостъпен за гражданството и сега вратите му са отворени само заради тържествата, и то за няколко дни — до девети май, когато височайшата двойка ще пристигне тук от Петровския дворец. Нищо чудно, че някои московчани бяха решили да се възползват от рядката възможност да се разходят сред недостъпната зеленина, независимо от лошото време.

Някъде насред път към Ермитажа срещнахме елегантен господин на средна възраст. Той учтиво отложи цилиндър — видя се черна гладка коса и побелели слепоочия; взря се изпитателно, но впрочем съвсем пристойно в Ксения Георгиевна и отмина. Не бих му обърнал никакво внимание, ако нейно височество не беше се загледала подире му, а след нея и мадмоазел Деклик. Тогава вече и аз си позволих да се обърна.

Изисканият господин продължи, без да бърза, по пътя си, размахал бастунче — не открих във фигурата му съвсем нищо, заради което да се обърнат и великата княгиня, и гувернантката. Но пък отзад в нашата посока вървеше наистина интересен господин: широкоплещест, набит, с гъста черна брада. Той ме жегна със свирепи и черни като въглени очи и взе да си свирука някакво незнайно за мен шансонче.

Този субект ми се стори съмнителен и аз мислено се заклех до повторното закриване на парка повече да не се разхождаме тук. Каква ли не, с извинение, паплач може да си науми да направи тук своя promenade 18 18 Разходка (фр.). — Б.пр. .

Сякаш потвърждавайки опасенията ми, насреща ни иззад завоя се изтърколи кривокрак тантурест китаец — амбулантен търговец, понесъл табла със съмнителната стока. Сигурно си е въобразил, горкият, че в парка ще има много повече хора, обаче дъждовното време му беше скроило лоша шега.

Негово височество, щом видя жив китаец, си отскубна ръката и хукна презглава към завързака с дръпнати очи.

— Искам! — викна Михаил Георгиевич. — Ей това искам! — и посочи с пръст отровнорозов бонбон на клечка с формата на пагода.

— Ne montrez pas de doigt 19 19 Не сочете с пръст (фр.). — Б.пр. — възкликна незабавно мадмоазел.

А Ксения Георгиевна настигна брат си, пак го хвана за ръка и попита:

— A quoi bon се truc? 20 20 Защо ти е тази глупост? (фр.) — Б.пр.

— Je veux, c’est tout! 21 21 Искам, и толкова! (фр.) — Б.пр. — отсече негово височество и вирна брадичка, проявявайки прекрасна настойчивост за годините си, а настойчивостта е идеален фундамент за развитие на характера.

— Ах, Афанасий, купи му — обърна се към мен Ксения Георгиевна. — Ще ми извади душата. Нека го близне веднъж, и ще го хвърли.

Великата княгиня не разполагаше с лични пари и надали изобщо знаеше как изглеждат и кое колко струва. А и защо?

Погледнах мадмоазел, защото зависеше от нея. Тя сбърчи нос и сви рамене.

Китаецът, което си е вярно, не предприе никакъв опит да ни натрапва кошмарната си стока и само пулеше несмислени цепки към нейно височество. Понякога сред китайците има изключителни красавци — тънколики, белокожи, с изискани движения, но този беше същински урод. Плоска физиономия, съща пита, късите му коси стърчат като игли на таралеж.

— Ей, жълтур, колко струва това? — посочих пагодата и извадих портфейла си.

— Рубра — отговори безсрамният азиатец, очевидно разбрал по вида ми, че няма да се пазаря.

Дадох едно „канарче“ на този изнудвач, макар пагодата на клечка да не струваше и пет копейки, и продължихме нататък, а на негово височество явно му се услади скромното лакомство, във всеки случай не го хвърли.