Борис Акунин: Коронация

Предпочитанията на лорд Банвил ни се бяха изяснили още в Ница, така че Екатерина Йоановна, строга дама, не пожела повече да го вижда, но Георгий Александрович, човек с широки възгледи (освен това, да отбележа мимоходом, той съвсем отблизо познаваше подобни господа в обкръжението си), намираше забавно влечението на лорда към женствени слуги и румени лакеи. „Прекрасен събеседник, отличен спортист и истински джентълмен“ — така ми каза, обяснявайки защо е намерил за възможно да покани Банвил в Москва (вече се беше изяснило, че Екатерина Йоановна няма да присъства на коронацията).

Неприятният сюрприз за мен не идваше оттам, че негова светлост е довел поредния си приятел — в края на краищата мистър Кар имаше съвсем светски вид, — причината за смущението ми беше много по-проста: къде да настаня още един гост? Дори да нощуват в една стая, от приличие ще трябва да се предостави на втория англичанин отделна спалня. Позамислих се и веднага намерих решението: московските слуги с изключение на Сомов отиват на тавана над конюшнята. Така се освобождават две стаи, едната давам на англичанина, а другата — на великокняжеския готвач метр Дювал, че е обиден.

— Къде е господин Смайли? — попитах лорд Банвил на френски за иконома му, защото трябваше да го въведа в обстановката.

Като повечето възпитаници на дворцовото ведомство, аз от дете съм обучен на френски и немски, но английски не владея. Едва в последните години дворецът толкова се англизира, та все по-често съжалявам за този пропуск в образованието си, но по-рано английският се смяташе за неизискан език и ненужен в професията ни.

— Напусна — отвърна милордът на френски и махна с ръка. — А новият ми иконом Фрайби е там, в каретата. Чете книга.

Доближих се до каретата. Слугите сръчно разтоварваха багажа, а на кадифената седалка, преметнал крак връз крак, седеше господин с пълно лице и много важен вид. Беше плешив, с гъсти вежди и малка подстригана брадичка, с други думи, ни най-малко не приличаше на английски иконом и изобщо на иконом. През отворената врата видях, че мистър Фрайби държи дебел том. На корицата пишеше със златни букви: Trollope. Не знаех какво означава тази английска дума.

— Soyez le bienvenu! — поздравих го с учтив поклон.

Той мълчаливо обърна към мен спокойните си сини очи със златни очила и нищо не отговори. Стана ми ясно, че мистър Фрайби не знае френски.

— Herzlich wilkommen 13 13 Добре дошли (фр., нем.). — Б.пр. — минах на немски, но погледът на англичанина остана все така любезно-безучастен.

— You must be the butler Zyukin? — изговори той с приятен баритон нещо неразбираемо на английски.

Аз разперих ръце.

Тогава мистър Фрайби с явно съжаление прибра книгата в големия джоб на редингота си и извади оттам друга, много по-малка. Прелисти я и внезапно изреди една след друга разбираеми за ухото ми думи:

— Ти, ви… навярно… сте… икономът Зюкин?

А, това е англо-руски речник, досетих се и одобрих проявената предвидливост. Ако знаех, че мистър Смайли, който поназнайваше френски, вече не е на служба при милорда, а идва нов иконом, и аз щях да си потърся лексикон. Защото с този англичанин предстоеше да решим не един и два сложни и деликатни проблема.

Сякаш подслушал мислите ми, мистър Фрайби извади от другия си джоб още едно томче, на вид същото като англо-руския речник. Подаде ми го.

Аз го взех и прочетох на корицата „Руско-английски речник с произношение на английските думи“.

Англичанинът прелисти своето помагало, намери нужната дума и обясни:

— A present… Подарък.

Аз отворих подареното томче и видях че е подредено умно и хитро: всички английски думи са написани с руски букви и с ударения. Веднага изпробвах разговорника на практика. Исках да попитам къде чий багаж е. Получи се:

— Уеъ… хуз… лъгидж?

И той прекрасно ме разбра!

С небрежен жест извика лакея, понесъл на рамо тежък куфар, и заби пръст в жълтата лепенка. На нея пишеше Banville. Огледах се и видях, че всички багажи имат етикети, но едни са жълти с името на милорда, други — сини с надпис Carr, трети са червени с надпис Freyby. Много разумно, трябва да го използвам.

Очевидно решил, че проблемът е благополучно решен, мистър Фрайби пак извади от джоба си книгата и престана да ми обръща внимание, а аз се замислих, че английските бътлъри са добри, разбира се, и си знаят работата, но биха могли да се поучат на нещо и от руските икономи. А именно на сърдечност. Те обслужват господарите си, а ние ги обичаме. Как можеш да служиш на някого, ако не изпитваш обич към него? Получава се нещо механично, сякаш не сме живи хора, а автомати. Впрочем казват, че английските икономи не служат на господаря, а на дома — като котките, дето се привързват не толкова към човека, колкото към къщата. Ако е така, тази привързаност не е за мен. И мистър Фрайби ми се стори някак много странен. Макар че, си казах, на такъв господар няма как и слугите да не са странни. Пък и никак не е лошо, че mon colleague anglais 14 14 Моят английски колега (фр.). — Б.пр. е такъв, дето вика народът, отнесен — няма да ми се пречка в краката.