Борис Акунин: Коронация

Висшето изкуство на истинския иконом е подробно да проучи човека, да разбере какво го тегли, защото, колкото и да е странно, повечето хора нямат ни най-малка представа към какво проявяват склонност и в какво е дарбата им. Понякога пробваш как ли не, докато уцелиш.

Защото тук не опира само до работата, макар че и това е важно, разбира се. Когато човек се занимава с любима работа, той е доволен и щастлив, а щом всички слуги са спокойни, радостни и доброжелателни, в къщата се създава изключително прекрасна обстановка или както се казва сега, атмосфера.

Подчинените непременно трябва да се награждават и поощряват, но с мярка и не просто за добросъвестно изпълнени задължения, а за специално усърдие. И наказанията са необходимост, стига само да са справедливи. При това трябва ясно да се обяснява за кое именно се налага наказанието и то, разбира се, в никакъв случай не трябва да е унизително. Пак повтарям: ако подчиненият не се справя с работата си — виновен е началникът. Във Фонтанния дворец имам четирийсет и двама души, в Царское село — четиринайсет, и в Крим двайсет и трима. И всеки си е на мястото, бъдете сигурни. Самият Пантелеймон Кузмич, икономът на негово височество великия княз Михаил Михайлович-старши, ми е казвал много пъти: „Вие, Афанасий Степанович, сте истински психолог.“ И не смяташе за унизително да ми поиска съвет в твърде затруднителни случаи. По-миналата година например в Гатчинския дворец беше започнал работа един младши лакей, невероятен дръвник. Пантелеймон Кузмич направо се напати с него и ме помоли да пробвам: пълен пукал, рече, ама грехота било да го пъди. Взех момчето при мен — да се докажа! В трапезарията се оказа негоден, в гардеробната също, за кухнята да не говорим. С една дума, дето вика народът, костелив орех. А веднъж го гледам — седи в двора и гледа слънцето през парче стъкло. Стана ми интересно. Спрях се и го наблюдавам. А той така се занимава с туй стъкълце, сякаш е скъпоценен брилянт. Дъхне му, забърше го с ръкав. И ми просветна. Възложих му да мие прозорците вкъщи — и какво да ви кажа? Грейнаха ми стъклата като планински кристал. Нямаше нужда даже да го подсещам, той и без това от сутрин до вечер лъскаше стъкло след стъкло. Сега е най-добрият мияч на прозорци в цял Петербург, икономите се записват на опашка за него при Пантелеймон Кузмич. Това се нарича човек да си намери призванието.

Тъкмо сверих часовниците, тъкмо слугите изнесоха от последната каляска последната кутия за шапки, и пристигнаха английските гости, та ми сервираха пренеприятен сюрприз.

Оказа се, че лорд Банвил си е довел приятел, някакъв мистър Кар.

Самия лорд помнех прекрасно от Ница, той изобщо не беше се променил: сресан идеално на среден път, с монокъл, с бастунче, с пура в зъбите, на показалеца му пръстен с голям брилянт. Облечен както винаги безукорно, типичен британски джентълмен. С черен, идеално огладен смокинг (след пътуването с влака!), черна атлазена жилетка и сияйно бяла колосана яка. Едва-що скочил от каретата, отметна глава назад и изцвили като кон, с което ужасно уплаши камериерката Лиза, навъртаща се наблизо, но аз изобщо не се учудих. Знаех, че негова светлост е много запален по конете, половината си живот прекарва в яхъра, разбира конския език и едва ли не може да го говори. Поне така разказваше Георгий Александрович, който се беше запознал с лорд Банвил на конни състезания в Ница.

След като се нацвили, негова светлост подаде ръка, помогна на друг господин да слезе и го представи като своя скъп приятел мистър Кар. Той беше съвсем друг типаж, каквито по нашите земи май не се и срещат.

Косата му, с удивителен сламеножълт цвят, беше отгоре права, а по краищата подвита, което надали съществува в природата. Лицето му бяло и гладко, на бузата — кръгла гладка бенка, като залепена. Ризата на приятеля на негова светлост не беше бяла, а светлосиня — не бях виждал такива. Сюртукът му пепелявосив, жилетката лазурна на златни точици, в петлицата — абсолютно син карамфил. Но вниманието ми най-вече приковаха невероятно тесните му трандафори със седефени копченца и лимоновожълти гамаши. Странният човек внимателно стъпи на паважа, грациозно се разкърши и на финото му кукленско личице се изписа капризно-маниерен израз. Внезапно погледът му падна върху портиера Трофимов, който дежуреше на вратата. Трофимов, както вече бях имал възможността да се убедя, беше невероятно тъп и негоден за никаква друга длъжност освен за вратар, но изглеждаше представително: два метра висок, широкоплещест, с кръгли очи и голяма черна брада. Английският гост се доближи до Трофимов, изправен, както се следва, като истукан, погледна го изотдолу, незнайно защо го подръпна за брадата и каза нещо на английски с висок мелодичен глас.