Борис Акунин: Коронация

Още повече развали ефекта Георгий Александрович, който тихо каза:

— Да видим как ще заговориш за бащините чувства, Ники, когато имаш собствени деца…

В коридора ме пресрещна Ксения Георгиевна, мълчаливо ме прегърна, сложи глава на рамото ми и се разплака неудържимо. Аз стоях неподвижно и само я галех лекичко по косата.

Накрая великата княгиня се дръпна, погледна ме изотдолу и учудено попита:

— Афанасий, не плачеш ли? Господи, какво ти е на лицето?

Не разбрах какво има предвид и завъртях глава да погледна в окаченото отсреща огледало.

Най-нормалното ми лице, само леко застинало.

— Предаде ли му думите ми? — изхлипа и попита шепнешком Ксения Георгиевна. — Каза ли му, че го обичам?

— Да — казах след кратка пауза — в първия момент изобщо не се сетих какво има предвид.

— А той? — очите на нейно височество, мокри от сълзи, ме гледаха с надежда и страх. — Предаде ли нещо?

Поклатих глава:

— Не. Само това — извадих от джоба си опаловите обици и брилянтовата брошка. — Каза, че няма нужда.

Ксения Георгиевна силно стисна очи за миг, но само толкова. Все пак ненапразно от дете я бяха обучавали на самообладание. Ето, вече не стичаха сълзи по нежните й бузи.

— Благодаря, Афанасий — промълви тихо.

Гласът й прозвуча така уморено, сякаш нейно височество не беше на деветнайсет, а поне на четирийсет години.

Излязох на верандата. Не се дишаше. Привечер над Москва се заоблачи. Сигурно през нощта щеше да има буря.

Имах странно усещане. Съдбата и милостта на монарха ме бяха дарили с приказна щедрост, бяха ме издигнали до висоти, за които не съм и мечтал, а имах такова чувство, сякаш съм загубил всичко, което съм притежавал, и то завинаги.

В короните на дърветата в Нескучната градина изшумоля вятър, заплющя в листака и аз изведнъж си спомних предложението на Ендлунг да се преместя на морска служба. Представих си чистия хоризонт, пенестите гребени на вълните, свежия полъх на бриза. Глупости, разбира се.

През стъклените врати излезе мистър Фрайби. И на него не му е беше леко последните дни. Остана сам, без господари. Стовариха му се тежки подозрения, подложиха го на многочасов разпит и сега му предстоеше да отнесе в Англия заедно с багажа оловния ковчег с тялото на мистър Кар. Обаче всички тези изпитания никак не бяха се отразили на иконома — той изглеждаше все така флегматичен и добродушен.

Сърдечно ми кимна и се подпря до мен на перилата. Запали лула.

Неговата компания ми се видя съвсем приемлива, тъй като с мистър Фрайби човек идеално можеше да си мълчи, без да чувства никакво неудобство.

Пред входа се строи низ от карети — височайшите особи си тръгваха.

По стълбите заслизаха техни величества, съпроводени от членовете на императорската фамилия.

На последното стъпало императорът се спъна и за малко да падне — Кирил Александрович едва успя да хване за лакътя венценосния си племенник.

Редом с високите снажни чичовци негово величество изглеждаше много неимпозантно — все едно шотландско пони сред расови жребци. Наистина е неизповедим промисълът Божий, си помислих. От всички Романови Господ, кой знае защо, беше избрал тъкмо този, за да положи връз слабите му рамене тежкото бреме на отговорността за съдбата на монархията.

Царската двойка се качи в каретата. Великите князе козируваха, Ксения Георгиевна направи кникс. Видът на нейно височество беше горд и надменен, както подобава на велика княгиня.

Заради височайшата аудиенция се бях докарал в зелената ливрея със златни галуни. Значи било за последен път.

Нещо ми тежеше в джоба. Разсеяно бръкнах и напипах книга. А, да, руско-английският лексикон, подарък от мистър Фрайби.

Интересно какво ли мисли проницателният англичанин за руския цар.

Прелистих страниците и съставих въпроса:

— Уот ду ю тинк абаут ню цар?

Мистър Фрайби изпрати с очи позлатената карета с камерюнкерите на задните стъпенки. Поклати глава и каза:

— The last of Romanoff, I’m afraid — извади също речника, англо-руския, и избъбри: — The article is out… „Last“ is „posledny“, right… „of“ is „ot“… — и с непоклатима увереност произнесе, изговаряйки ясно всяка дума: — Последни — от — Романов.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4175

Издание:

Борис Акунин. Коронация

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2004 г.

ISBN: 954–9745–69–4

Жан-Батист Колбер (1612–1683) — бележит френски държавник, генерален интендант (министър) на финансите, създава нов икономически режим във Франция през първия период от управлението на Луи XIV; в частност преустройва марината, набира средства за изграждане на пристанища и направа на нови кораби. — Б.пр.