Борис Акунин: Коронация

— Естествено — кимна той. — Д-докторът не е искал само плячката. Искал е — искала е де — и главата ми. Като е научила от вас часа и мястото на срещата, е видяла възможност да приключи изцяло с московската си операция. По най-триумфален начин, като п-поправи опущения и си оправи всички сметки.

Ераст Петрович се запъна. Имаше такъв вид, сякаш е виновен пред мен и иска да помоли за прошка.

Прав бях — той наистина взе да ми се извинява:

— Афанасий Степанович, проявих жестокост към вас. Използвах ви, без нищо да ви обяснявам и с-споделям. Но не можех да ви кажа истината — вие бяхте запленен от Емилия и нямаше да ми повярвате. Снощи нарочно ви говорих така рязко и не споделих с вас никакви п-подробности. Трябваше да разпаля п-подозренията ви. Знаех, че обзет от съмнения, ще п-поискате да се посъветвате с единствения човек, на когото имате д-доверие — мадмоазел Деклик. И всичко ще й разкажете. Нарочно измислих и монашеските д-дрехи: Линд с неговата — о, Боже, с нейната свръхестествена находчивост веднага щеше да се досети колко й е удобен този маскарад. Калимавката с черния креп и расото дават възможност идеално да маскираш и фигурата, и лицето си. Аз самият — чрез вас — подсказах на Линд плана за действия. Мадмоазел прекрасно познаваше навика ви винаги да пристигате по-рано на срещите. Тя дойде в пет и двайсет и зачака. Нали ви предупредих, че може да закъснея, затова тя не се е съмнявала, че ще дойдете пръв. Тъкмо да прибере скъпоценностите и да ме причака. Но аз се бях скрил в храстите още в четири и половина… Можех да застрелям Линд п-преди идването ви, и то без никакъв риск. Но вие после кой знае какво щяхте да си въобразите. Защото в никакъв случай нямаше да п-повярвате във вината на мадмоазел Деклик, ако тя самата не беше се издала пред вас. И тя го направи. Е, това ми коства простреляно рамо. Ако пък слънцето не я заслепяваше, изходът от този д-двубой щеше да е още по-трагичен за мен…

В този миг не мислех за нищо — просто го слушах. Фандорин измести очи от мен към убитата и присви студените си сини очи.

— Не знам само как е смятала да п-постъпи спрямо вас — рече умислено. — П-просто да ви убие? Или може би да ви п-подмами на своя страна? Как ви се струва, щеше ли да успее? За четвърт час щяхте ли да з-забравите всичко друго в името на любовта?

Нещо ме жегна от тези думи. Дали обида, дали гняв — общо взето, някакво лошо чувство, но вяло, много вяло. Освен това помнех, че трябва, че просто съм длъжен да попитам нещо.

А, да.

— А Михаил Георгиевич? Къде е той?

Бледото и уморено, но все така много красиво лице на Фандорин леко помрачня.

— Що за въпрос? Момчето е убито. Мисля, че още първия ден, когато в опит да го спасите сте се втурнали подир каретата. Линд е решил да не рискува повече и е решил вместо вас да избере за посредник мадмоазел Деклик — тоест самия себе си. А може би така го е замислил поначало. Нашата Емилия прекрасно се справи с ролята си. За по-п-пълно правдоподобие дори ни отведе в гробницата, откъдето така удобно щеше да се измъкне през подземните п-проходи. Точно това щеше да стане, ако не беше малкият ми сюрприз с кочияша.

— Но тогава негово височество още беше жив! — възразих аз.

— Сигурен ли сте? Линд, тоест Емилия ни викна отдолу, че детето е живо. А всъщност не е имало никакво дете. Малкият от д-дни вече е бил мъртъв на речното дъно или в някоя незнайна яма. А най-отвратителното е, че още докато е бил жив, са му отрязали пръста.

Не можех да повярвам в подобно нещо.

— Откъде знаете! Не сте били там!

— Нали видях пръста. По капчиците засъхнала кръв личеше, че не е отрязан от мъртвец. Затова толкова дълго вярвах, че детето, макар и болно и упоено с наркотик, все пак е живо.

Пак се вгледах Емилия — този път дълго и внимателно. Това е доктор Линд, си казах, който е изтезавал и убил Михаил Георгиевич. Но Линд си беше Линд, а Емилия — Емилия, не съществуваше никаква връзка помежду им.

— Зюкин! Афанасий Степанович, съвземете се!

Бавно се обърнах към Фандорин, без да разбирам какво още иска от мен.

Ераст Петрович с болезнена гримаса си обличаше сюртука.

— Трябва да изчезвам. Унищожих Линд, з-запазих „Орлов“ и връщам скъпоценностите на нейно величество, но не успях да спася великия княз. На императора п-повече не съм нужен, а московските власти имат стара н-неприязън към мен. Заминавам в чужбина, тук нямам вече работа. Само… — махна с ръка, сякаш искаше нещо да ми каже, но не смееше. — Имам една молба към вас. П-предайте на Ксения Георгиевна, че… че много мислих за нашия спор с нея… и вече не съм толкова сигурен в правотата си. Ще го з-запомните, нали? Тя ще разбере за какво става дума… И й предайте това — той ми подаде листче. — Парижкият ми адрес, на него може да ме намери. Ще й го предадете ли?