Борис Акунин: Коронация

— Да — казах с дървен глас и прибрах листчето в джоба си.

— Е, с-сбогом.

Изшумоля тревата — Фандорин се катереше нагоре по склона. Не погледнах към него.

Той изруга веднъж — сигурно си беше ударил раненото рамо, но аз пак не погледнах.

Помислих си, че трябва да събера разпръсналите се скъпоценности: диадемата бандо, брилянтовата брошка, бант-склаважа, малкия букет, егрет-фонтана.

И най-вече — какво да правя с мадмоазел Деклик? Би трябвало, разбира се, да отида в парковата управа и да доведа служители, те ще вдигнат тялото. Не можех да оставя Емилия тук сама да я лазят мравките и мухите да й кацат по лицето.

От друга страна, тя наистина не е тежка (нали я бях носил на ръце), но дали ще мога сам да я изкатеря по този стръмен склон?

Заслужаваше си все пак да опитам.

— … най-дълбока благодарност на Божественото провидение, запазило за Русия този свещен символ на царската власт.

Гласът на негово величество трепна и императорът направи пауза, за да преглътне вълнението. Императрицата направи кръстен знак и царят незабавно последва примера й, след което дори се поклони на иконата в ъгъла.

Никой друг от присъстващите не се прекръсти. Аз също.

Бях почетен с височайшата аудиенция в хола на Ермитажа. Въпреки тържествения смисъл на събитието присъстваха само посветените в подробностите на случилата се драма — членовете на августейшата фамилия, полковник Карнович и лейтенант Ендлунг.

Всички бяха с траурни ленти на ръкавите — днес беше съобщено, че негово височество Михаил Георгиевич е починал в извънградския дворец от внезапно избила брусница. Тъй като средните Георгиевичи боледуваха от тази опасна болест, вестта изглеждаше правдоподобна, но някакви тъмни, фантастични слухове вече бяха плъзнали. Обаче истината звучеше твърде невероятно, за да повярва някой в нея.

Ксения Георгиевна и Павел Георгиевич стояха разплакани, но Георгий Александрович се държеше. Кирил Александрович изглеждаше невъзмутим — вероятно от негова гледна точка отвратителната история беше приключила не по най-катастрофален начин. Симеон Александрович току попиваше зачервените си очи с парфюмирана кърпа, но подозирам, че страдаше не толкова за малкия си племенник, колкото за един англичанин със сламеножълта коса.

Негово величество овладя гласа си и продължи:

— Но би било несправедливо да благодарим на Всевишния, без да въздадем полагащото се на онзи, когото Господ избра за изпълнител на волята Си — верния ни хоффуриер Афанасий Зюкин. Вечна признателност, скъпоценни Афанасий Степанович, за верността към дълга и предаността към царския дом.

— Да, мили Афанасий, много сме благодоволни от вас — усмихна ми се нейно императорско величество, както винаги объркала трудните руски думи.

Забелязах, че въпреки траура на гърдите на императрицата лъчезарно блести малкият брилянтов букет.

— Елате, Афанасий Степанович — тържествено каза императорът. — Искам да знаете, че Романови умеят да ценят и възнаграждават всеотдайната служба.

Направих три крачки напред, почтително склоних глава и се вперих в лъскавите лачени ботуши на негово величество.

— За първи път в историята на императорския двор ви произвеждаме във високото звание камерфуриер и ви назначаваме да оглавите всички придворни служители — съобщи царят.

Поклоних се още по-ниско. Довчера подобно невероятно издигане щеше да ми се стори главоломно и щях да се почувствам най-щастливият измежду смъртните, но днес вцепенените ми чувства никак не откликнаха на радостната новина.

С това потокът от височайши милости не секна.

— Срещу съдържанието на една кутия, която благодарение на вас е върната на царицата (стори ми се, че тук долових в гласа на императора лукава нотка) ви даряваме брилянтова табакера с нашия монограм и награда от личния ни фонд — десет хиляди рубли.

Пак се поклоних:

— Най-покорно благодаря, ваше императорско величество.

С това церемонията на награждаването вече беше приключена и аз отстъпих назад, зад гърбовете на августейшите особи. Ендлунг тайно ми намигна и направи почтителна физиономия — демек къде ще се мери вече с мен, такава важна персона. Исках да му се усмихна, но не можах.

А императорът вече говореше на членовете на Зеления двор.

— Клетият малък Мика — каза той и скръбно сви вежди. — Невинният агнец, злодейски умъртвен от гнусни престъпници. Скърбим заедно с теб, чичо Джорджи. Без да забравяме нито за миг роднинските чувства, нека да помним, че не сме обикновени граждани, а членове на императорския дом и за нас авторитетът на монархията е над всичко. Сега ще произнеса думи, които може да ви се сторят чудовищни, но все пак съм длъжен да ги кажа. Мика умря и вече е на небесата. Не успяхме да го спасим. Но пък е спасена честта и репутацията на Романови. Кошмарното произшествие не стигна до ничии уши. А това е най-важното. Сигурен съм, чичо Джорджи, че тази мисъл ще ти помогне да надвиеш бащината болка. Въпреки всички сътресения коронацията мина благополучно. Почти благополучно — додаде и се навъси — сигурно си спомни ходинската неприятност, и тази неволно изтървана дума малко развали ефекта на кратката реч, изпълнена с истинско величие.