Борис Акунин: Коронация

Отначало дори не разбрах, че ми тракат зъбите.

Оттатък урвата лежеше неподвижно тяло.

Другото, ширнало разпростряно расо, чернееше долу досами потока. Мъглата, която току-що се беше разстлала по дъното на пропастта, се разсея и видях как ръката на трупа е провиснала във водата. Нямаше никаква надежда след такова падане Фандорин да е останал жив — така изпука тялото му в земята.

Не обичах този човек. Може би дори го мразех. Във всеки случай исках веднъж завинаги да се махне от живота ни. Но не съм пожелавал смъртта му.

Рискът беше негов занаят, той през цялото време си играеше с опасността, но аз изобщо не съм очаквал, че може да загине. Струваше ми се безсмъртен.

Не знам колко време останах вкопчен във въжето и загледан надолу. Може би миг, може би час.

Свести ме слънчев блясък, който скочи от тревата право в окото ми. Трепнах, взрях се недоумяващо в извора на светлина и видях жълтите брилянти на диадемата бандо. Слязох от моста на земята, за да събера пръсналите се съкровища, но ги зарязах — нищо им няма.

Фандорин, какъвто ще да беше, не заслужаваше да се валя като мърша на мокрия бряг.

Прекръстих се и започнах да слизам надолу, като се хващах за тревата. На два пъти се подхлъзнах, но не паднах.

Изправих се над мъртвеца, не знаех какво да правя. После се наведох, хванах го за раменете и взех да го преобръщам по гръб. И аз не знам защо. Просто ми беше непоносимо да го гледам как — винаги така елегантен и бликащ от жизненост — лежи с нелепо изметнато потрошено тяло и бързата вода полюшва безжизнено увисналата му ръка.

Фандорин се оказа много по-лек, отколкото бях очаквал. Без никакво усилие го преобърнах по гръб. После отметнах от лицето му залепналия креп и…

Не, тук трябва да прекъсна. Защото не знам как да опиша чувствата си в онзи миг, когато видях залепените черни мустачки и струйката алена кръв, която се стичаше от устата на мъртвата мадмоазел Деклик.

Най-вероятно не почувствах нищо. Очевидно бях изпаднал в своего рода paralysie emotionnelle 100 100 Вцепеняване, емоционална парализа (фр.). — Б.пр. — не знам как се казва на руски.

Нищо не чувствах, нищо не разбирах и само непрестанно се мъчех, кой знае защо, да избърша кръвта от бледите устни на Емилия, а кръвта бликаше пак и пак и не искаше да я спре.

— Мъртва ли е? — викна някой горе.

Без ни най-малко да се учудя, бавно вдигнах глава.

По отсрещния скат на урвата се спускаше Фандорин, хванал рамото си.

Неговото лице ми се стори неестествено бяло, между пръстите му се стичаха кървави капки.

Фандорин говореше, аз го слушах. Леко ми се виеше свят и заради това гледах повечето време надолу, под краката си — да не се свлека в припадък.

— Д-досетих се вчера сутринта, когато я изпращахме за Ермитажа. Помните ли — тя се пошегува за рицарите с лоста? Беше неблагоразумно. Как би могла окованата и заточена в избата пленница да ни види, че къртим вратата именно с лост? Надали дори би могла да ни чуе. Само някой, който ни е наблюдавал иззад п-пердето, е можел да знае действията ни — Ераст Петрович смръщен взе да промива простреляното си рамо с вода от ручея. — Не мога да разбера д-дали е засегната костта… Май не. Поне е малък калибър, пак добре. Но каква точност! Срещу слънцето, без да се прицелва! Изумителна жена… Та след странните й думи за лоста сякаш ми падна перде от очите. Помислих си: защо всъщност бандитите да държат Емилия неглиже? Щом са изключени полови посегателства от страна на тази шайка женомразци, и видът на женското тяло дори, както тя ни каза, би трябвало да ги погнусява. Сега си спомнете мъжките дрехи, разхвърляни из к-къщата. Всичко е много п-просто, Афанасий Степанович. Заварихме Линд неподготвен и той, вместо да бяга (нека продължа да говоря за доктора в мъжки род, така съм свикнал), прави смел ход. Сваля си мъжките дрехи, набързо си навлича женска долна риза от гардероба на мадмоазел Деклик, спуска се в мазето и сам се приковава. Линд не е разполагал с никакво време — дори кутията не успява да скрие.

Бавно и предпазливо плъзнах очи към проснатото тяло. Исках още веднъж да погледна безжизненото й лице, но така и не стигнах до него — загледах се в синината, която тъмнееше край горния отвор на расото. Това беше синината, която бях зърнал на „Архангелски переулок“.

И внезапно маранята, забулила мозъка ми, се разсея.

— Ами раните и синините? — креснах аз. — Сама ли се е била? Не, вие лъжете. Станала е ужасна грешка!

Фандорин ме хвана със здравата си ръка и ме разтресе.