Борис Акунин - Коронация

— И аз все за мистър Фрайби си мисля — Ераст Петрович отключи вратата. — Тук се получава някакво разминаване. Ако наистина е човек на доктор Линд, защо ще ви предупреждава, че има шпионин? И защо ще ви казва да следите по-д-добре господаря му? Нещо не е така. Не можете ли да си спомните точните му думи?

— Много добре си ги спомням: „Ти гледа по-добре днес.“ Всяка дума я вадеше от речника.

— Хм. А на английски? You… watch out today?

— Не, някак другояче — навъсих се да си припомня. — Нещо с „б“.

— С „б“? Better?

— Да, точно така!

— Добре, да се опитаме да възстановим английското изречение. „Вие“ е you, „гледам“ е see или look, после е better, „днес“ е today. „You see better today“ — това е безсмислица. Тогава е „you look better today“.

— Да, това беше. Точно така! — зарадвах се аз.

Ераст Петрович разпери ръце:

— Тогава, Зюкин, ще трябва да ви разочаровам. Той изобщо не ви е препоръчал да шпионирате по-добре Линд, а ви е казал: „Изглеждате по-добре днес.“

— Това ли било? — разочаровах се аз.

— Уви. С мистър Фрайби сте станали жертви на буквалния превод.

Фандорин ми се видя горд с малката си победа. Как не — след вчерашния конфуз с Банвил славата му на аналитичен гений бе загубила доста от блясъка си.

— Не бива м-много да разчитате на речниците. Но това за шпионина е бил добър съвет. Трябваше да се замисля още от самото начало. В Ермитажа сигурно е имало някой, който е шпионирал за Линд. Докторът знаеше всичко: и часа на пристигането ви, и дневната програма, дори къде и как сте излезли на разходка. Банвил, Кар и Фрайби са се появили доста късно — те просто не биха успели да проучат всичко.

— Тогава кой е шпионинът?

— Давайте да мислим — Ераст Петрович седна крак връз крак на дивана в хола. — Момент… Ами да! — той се плесна по коляното. — Чухте ли как Пощенеца вчера на Ходинка викна „Зюкин“, когато ви видя?

— Разбира се, че го чух.

— А откъде знаеше, че сте Зюкин? П-познавахте ли се?

— Не, но той ме видя в пощата и естествено ме е запомнил.

— Кого е видял в пощата? — Ераст Петрович скочи. — Чиновник от Министерството на земеделието и държавните имоти. Пощенеца би трябвало да ви вземе за предрешения Фандорин. Но той п-по някакъв начин е разбрал, че сте вие, макар че изобщо не ви е виждал по-рано. Откъде, п-пита се, такава свръхестествена проницателност?

— Сигурно Линд после му е обяснил — предположих аз.

— Добре, напълно е възможно. Но откъде докторът ще знае за участието ви в операцията? Писмото, в което уговорих срещата ни, беше написано само от мое име, вие изобщо не бяхте споменат. Нима сте разказали на някого, че сте ми станали помощник в тази рискована операция?

Малко се поколебах и реших, че в такова отговорно начинание не бива да има премълчавания.

— Когато се вмъкнахме в Ермитажа, разказах за плановете ни на двама души. Но щом ви обясня как стана, ще разберете, че нямах друг изход…

— На кого? — веднага попита Ераст Петрович. — Имената!

— На нейно височество…

— Видели сте се с Ксения? — прекъсна ме той развълнуван. — Тя какво ви каза?

Отговорих сухо:

— Нищо. Скри ме в стаята си, това стига.

— А вторият? — въздъхна Фандорин.

— Моят московски помощник Сомов. Той се оказа благороден човек. Не само не ме издаде, но и обеща помощ… — и му преразказах разговора си със Сомов, като се помъчих да си припомня всяка дума.

— Значи Сомов е шпионинът — сви рамене Ераст Петрович. — Това е от ясно по-ясно. Той се е настанил в Ермитажа още преди вашето пристигане. Познавал е подробно къщата, разположението на стаите. Сигурно прекрасно е проучил парка и е избрал местата за засада. Не е б-било трудно да се досети, че след уморителното пътуване д-детето ще бъде изведено малко на разходка. А че действате заедно с мен, няма кой друг да е съобщил на Линд освен Сомов.

Мълчах. Не намирах какво да възразя на думите му, обаче имах вече свое мнение за Сомов, което не ми се щеше да променям.

— Виждам, че се съмнявате? Д-добре, нека проверим. Вие казахте, че Сомов е преместен във вашата стая. Значи има телефон. Позвънете му. Кажете му, че сте в отчайващо положение и че ни е нужна помощта му.

— А после?

— После ще ми д-дадете фунията.

Казах на телефонистката номера, Ераст Петрович вдигна втората слушалка на ухото си и зачакахме. Сигналите продължиха много дълго и тъкмо бях решил, че Корней Селифанович е някъде в другия край на двореца, но след малко се чу щракване и задъханият глас на Сомов:

— Ермитажът. На телефона…