Борис Акунин - Коронация

— Ето толкова плюс около четири сантиметра. Мисля, че ще е точно.

— А какво моделче ще предпочетете? — поклони се продавачът. — Имаме прюнелени с токче три четвърти — последен шик. Или ако искате, атлазени пантофки, щампосан сатен-тюрк, кимрински кожени боти, френски обувки „Албен Пико“?

Спогледахме се.

— Дайте онези, дето са последен шик — реши Фандорин и плати деветнайсет рубли и петдесет копейки.

С люляковата кутия в ръка потеглихме нататък. Видът на това изящно картонено съоръжение ми напомни за другата кутия, която не бях виждал от вчера.

— А къде е кутията със скъпоценностите? — попитах внезапно обезпокоен. — Да не се вмъкне някой крадец? В Москва е пълно с каква ли не паплач.

— Не се б-безпокойте, Зюкин. Така съм я скрил, че и полицията не може да я намери — успокои ме той.

Роклята и шапката купихме лесно в магазина „Бо Брюмел. Стоки от Лондон“. И двамата харесахме светложълта рокля от бареж шамбери със златни нишки и наметка сорти. Фандорин плати за нея трийсет и пет рубли и Бога ми, тя си струваше парите. Шапката от дантелен тюл с шотландски фаншон (мой избор) струваше двайсет и пет рубли. Ераст Петрович не одобри платнените виолетки покрай периферията, а според мен те идеално щяха да отиват на очите на Емилия.

Измъчихме се в магазина за дамско бельо. Там се задържахме доста, защото не можахме да отговорим като хората на нито един въпрос. Фандорин изглеждаше смутен, на мен направо ми идеше да потъна вдън земя — особено когато безсрамницата взе да разпитва за номера на бюста.

В този магазин подслушах един разговор, от който ужасно ми се развали настроението, та прекратих участието си в избора на покупките и го оставих изцяло по усмотрение на Фандорин.

Разговаряха две дами — полугласно, но ги чух много добре.

— … А императорът се просълзил и казал: „Това е знак свише, че не трябва да царствам. Ще се отрека от престола и ще стана монах, та до края на дните си да се моля за душите на погиналите“ — разказваше едната, пълна и важна, веднага личеше, че не е кой знае колко високопоставена. — Моят Серж го чул със собствените си уши, защото вчера беше дежурен чиновник на негово височество.

— Какво душевно величие! — възхити се събеседничката, по-млада и по-нископоставена дама, която почтително гледаше дебеланата. — А Симеон Александрович? Дали е истина което се говори, че тъкмо той склонил царя и царицата все пак да отидат на този злощастен бал?

Леко се доближих, уж че разглеждах някакви дантелени кюлотки с нервюрчета и воланчета.

— Самата истина — сниши глас първата. — Серж чул как негово височество казал: „Много важно! Говедата се изпотъпкали в навалицата за подаръци. Стига си се вдетинявал, Ники, върви да царстваш.“

Пълната дама нямаше как да си го измисли. Това беше точно в стила на Симеон Александрович — да повтори фразата, казана някога на Александър Благословени от убиеца на венценосния му баща!

— Ах, Филипа Карловна, но как може в такъв ден да отидат на бала на френския посланик!

Филипа Карловна тъжно въздъхна завъртя очи нагоре.

— Какво да ви отговоря, Полинка? Освен да повторя думи те на Серж: „Когото Бог иска да накаже, лишава го от разум.“ Ами граф Монтебело специално за бала поръчал да се донесат от Франция сто хиляди рози. Ако балът се отложеше, розите щяха да увехнат. Затова техни величества отишли на приема, но в знак на траур не танцували. А в Москва из простолюдието вече се шири слух, че царят с неговата немкиня танцували и се радвали колко православни души са погубили. Ужасно, просто ужасно!

Господи, рекох си, какво непростимо лекомислие. Заради някакви си рози да настроят срещу себе си цяла Русия! Трагедията на Ходинското поле можеше все пак да се обясни с нещастно стечение на обстоятелствата, да се осъдят показно организаторите на веселието и какво ли не, но да се запази авторитетът на височайшата власт. А сега всеобщата омраза ще се стовари не върху московския генерал-губернатор, а върху царя и царицата. И всички ще повтарят: розите са им по-важни от хората.

Вървяхме обратно по улицата, понесли купища кутии и пакети. Не знам за какво си мислеше Фандорин, който не беше чул разговора на двете клиентки, но ми се видя съсредоточен — сигурно обмисляше плана за по-нататъшните действия. С вътрешно усилие се пренастроих и аз по-делово: как да дирим избягалия лорд Банвил, а с него и Михаил Георгиевич?

И внезапно се заковах.

— Ами Фрайби? — викнах аз.