Борис Акунин - Коронация

— Слушайте ме и не казвайте нищо — рекох му аз. — Познахте ли ме?

— … Да — отговори той след пауза.

— Все още ли сте готов да ми помогнете?

— Да — този път без никаква пауза.

— Трябва да се срещнем.

— Аз… аз сега не мога. Вие нямате представа какво е тук! Мистър Кар е открит мъртъв! Току-що! Влизам, а той лежи в стаята си, в гърдите му забит нож! Кухненски, за почистване на риба! Полицията обърна къщата наопаки, претърсва градината!

— Попитайте отдавна ли е убит — прошепна ми Ераст Петрович.

— Отдавна ли е убит? — повторих аз.

— Моля? Откъде да… Впрочем не, знам! Чух как господата от дворцовата полиция казаха, че тялото още било съвсем топло.

— Този Линд не е човек, ами дявол! — прошепнах аз, затиснал с длан фунията. — Той продължава да си отмъщава въпреки всичко!

— Попитайте дали Емилия се е върнала.

— Корнелий Селифанович, да се е появила мадмоазел Деклик?

— Мадмоазел ли? Намерена ли е? — гласът му трепна. — Знаете ли нещо за нея?

Не току-тъй, ах, неслучайно така се развълнува. Веднага си спомних как досаждаше на Емилия с френските си уроци. Може би Фандорин не е чак толкова неправ с подозренията си по негов адрес!

— Как ще посмее Банвил тайно да влезе в Ермитажа? — попитах Ераст Петрович. Това е просто невероятно.

— Разбира се, че е невероятно — хладнокръвно отговори той. — Сомов е заклал Кар. Поне от кухненски ножове разбира.

— Не чувам нищо — чух в слушалката. — Афанасий Степанович, къде сте? Как да ви намеря?

Фандорин ми взе фунията.

— Обажда се Фандорин. Здравейте, Сомов. Аз искам да се срещна с вас. Ако ви е скъп животът на н-негово височество, веднага излезте през задния вход, минете през парка и до т-трийсет минути, не по-късно, бъдете на Донското гробище, откъм противоположната на входа стена. Забавянето ще е равносилно на смърт. — И без да чака отговор, затвори.

— Защо толкова спешно? — попитах аз.

— Не искам да се срещне с Емилия, к-която всеки момент ще пристигне в Ермитажа. Да не би Сомов д-да реши да премахне опасната свидетелка. Нали го чухте как се развълнува. Като съдя по дързостта, с която Сомов е убил Кар, безценният ви помощник така или иначе се е канел да изчезва оттам.

Поклатих глава — изобщо не бях сигурен, че тъкмо Сомов е убил Кар.

— Край, Афанасий Степанович — Фандорин прибра в джоба си малкия револвер, извади от чантата още един, по-внушителен, и си го затъкна в пояса. — Сега п-пътищата ни се разделят. Ще се срещна със Сомов и ще п-побеседвам с него както трябва.

— Какво значи „както трябва“?

— Ще му кажа, че е разкрит, и ще му предложа избор: или доживотна к-каторга, или да помогне за хващането на Линд.

— Ами ако се лъжете и той няма никаква вина?

— Ще го разбера по поведението му. Но Сомов е шпионин, сигурен съм.

Аз го следвах из стаята, гледах приготовленията му. Всичко ставаше много бързо и не успявах да си подредя мислите.

— Но защо да се разделяме?

— Защото, ако Сомов е човек на Линд, много е вероятно точно в този момент той да телефонира на шефа си и на гробището да се п-получи доста по-напечена среща, отколкото п-предполагам. Те всъщност нямат никакво време да се п-подготвят. Но мястото там е уединено, удобно.

— Значи наистина трябва да дойда с вас!

— Не, Зюкин. Вие трябва да останете тук и да пазите т-това — Ераст Петрович бръкна в джоба си и извади кърпата с брилянта.

Аз благоговейно подложих шепа и усетих странната топлина, която излъчваше свещеният камък.

Фандорин се врътна на токове и излезе в коридора. Аз тръгнах подире му. Пред вратата на кухнята той клекна, повдигна една от дъските на пода и в следващия миг видях в ръцете му познатата кутия.

— Ето, Зюкин, п-повече не съм длъжник на дома Романови. Нали сте пълномощен представител на августейшата фамилия? — той мръдна устни в бърза усмивка. — Най-важното е да не се отлепяте от телефонния апарат. Аз непременно ще ви телефонирам.

— Откъде?

— Още не знам. От някой хотел, ресторант, п-поща.

На вратата се обърна и ме погледна. Не разбрах погледа му — сякаш иска нещо да ми каже, но се колебае, или се колебае как да постъпи. Това никак не ми хареса — честно казано, уплаших се, че е променил мнението си и смята да вземе скъпоценностите със себе си.

Отстъпих крачка назад, стиснах здраво кутията и казах:

— Ще закъснеете. Бая път е. Ако Сомов не ви изчака?

— Ще ме изчака — разсеяно отвърна Фандорин, явно мислеше за друго.

Съжаление ли видях в очите му?

— Вижте какво, Афанасий Степанович…