Борис Акунин: Диамантената колесница

На това място титулярният съветник не издържа:

— Щом като за вас, диамантените ездачи, човешките отношения са нищо и измамата не е грях, защо държиш на думата си, дадена на някого, който вече не е между живите? Голяма работа, обещал бил на дъщеря си! Нали смятате вероломството за добродетел? Убий ме и да свършваме с тая работа. Защо си губиш времето да ми четеш п-проповеди?

Тамба рече:

— Едновременно си и прав, и неправ. Прав си, доколкото нарушаването на обещанието, дадено на загиналата ми дъщеря, би било правилна постъпка, която би ме издигнала до по-висока степен на свобода. А не си прав, понеже Мидори не ми беше просто дъщеря. Тя беше Посветена, беше моя спътница в Диамантената колесница. Тая колесница е тясна и пътуващите в нея трябва да спазват правилата — но само помежду си. Иначе ще се бутаме с лакти и Колесницата ще се преобърне. Ето единственият закон, към който се придържаме. Той е много по-силен от Десетте заповеди, дадени от Буда на обикновените, слабите хора. Нашите правила гласят: ако съседът ти в Колесницата те е помолил да умреш, стори го; дори ако те помоли да скочиш от Колесницата — стори го, инак няма да стигнеш целта. Няма да идеш там, накъдето си тръгнал. Какво е в сравнение с това една дребна прищявка на Мидори?

— Значи съм дребна прищявка — промърмори Ераст Петрович.

Тамба рече:

— Не е важно в какво вярваш и на какво дело посвещаваш живота си — за Буда това е безразлично. Важно е да бъдеш верен на делото си — ето къде е същината, понеже тогава си верен на себе си и своята душа, а следователно си верен на Буда. Ние сме шиноби, служим срещу пари на поръчителите и ако се наложи, с лекота отдаваме живота си — но не заради парите и още по-малко заради поръчителя, когото обикновено презираме. Ние сме верни на Верността и служим на Службата. Всички наоколо са хладки или горещи, само ние сме винаги студени, но нашият леден студ пари по-силно от пламъка.

Тамба рече:

— Ще ти разкажа истинското предание за словата на Буда, известно на малцина посветени. Един ден Всевишният застанал пред бодхисатвите и им рекъл: „Ако убивате живите, ако станете изкусни лъжци, ако крадете, ядете изпражнения и ги прокарвате с пикня, тогава ще станете Буди. Ако прелюбодействате с майка, със сестра, с дъщеря и извършите още хиляда други злодеяния, ще заслужите висше място в Царството на Буда.“ Добродетелните бодхисатви се ужасили от тия думи, затреперили и изпопадали на земята.

— Много правилно от тяхна страна! — отбеляза Фандорин.

— Не. Те не са разбрали какво им казва Всевишният.

— И какво им е к-казал?

— Това, че Доброто и Злото не съществуват в действителност. Първата заповед и във вашата, и в нашата религия гласи: не убивай живота. Кажи ми: добре ли е, или е зле да убиеш?

— Зле е.

— А да убиеш тигрицата, нападнала дете — добре ли е, или зле?

— Добре е.

— За кого е добре: за детето или за тигрицата и нейните тигърчета? Тъкмо това е казал Буда на светите същества. Нима изредените от Него постъпки, които се сторили тъй отвратителни на бодхисатвите, не може при определено стечение на обстоятелствата да се окажат прояви на висше благородство или самопожертвование? Помисли, преди да отговориш.

Титулярният съветник помисли.

— Сигурно може…

Тамба рече:

— Щом е така — какво струват заповедите за ограничаване на Злото? Някой трябва да владее до съвършенство изкуството на Злото, та от страшен враг да го превърне в послушен роб.

Тамба рече:

— Диамантената колесница — това е Пътят на хората, които живеят с убийства, кражби и всички смъртни грехове, но при това не губят надеждата да постигнат нирвана. Ние не можем да бъдем многобройни, но нас трябва да ни има и ни има винаги. Ние сме необходими на света и Буда не ни забравя. Ние сме също толкова негови слуги, колкото и всички останали. Ние сме ножът, с който Той прерязва пъпната връв, ние сме нокътят, с който Той изчегъртва крастата от тялото.

— Не! — възкликна Ераст Петрович. — Не съм съгласен с теб! Ти си избрал пътя на Злото, защото сам си го пожелал. Бог няма нужда от това.

Тамба рече:

— Не съм обещавал да те убедя, обещах да обясня. Казвах на дъщеря си: той не е сред избраните. Няма да достигнеш Голямото знание, ще се ограничиш с Малкото. Ще направя това, за което ме помоли Мидори. Ти ще идваш при мен и аз постепенно ще те науча на всичко, което ще е по силите ти. Това ще е достатъчно, за да те смятат за силен в света на хората на Запада. Готов ли си да се учиш?