Борис Акунин: Диамантената колесница

Затова Тамба реши, че операцията няма да е сложна.

Приближавайки павилиона, в който бе прекарал толкова щастливи часове, Ераст Петрович отново се вслуша в сърцето си — дали ще затупти по-бързо, или не? Не затуптя.

Джонинът сложи ръка на рамото му, с жест посочи да легне на земята. Двамата шиноби продължиха нататък. Те не пълзяха и не спираха — вървяха, но по такъв чуден начин, че Фандорин почти не ги виждаше.

По тревата, по пътеките се плъзгаха сенките на нощни облаци и Тамба с племенника му успяваха през цялото време да вървят в тъмните петна, без нито веднъж да попаднат в осветен участък.

Когато часовият, който дежуреше от страната на езерцето, изведнъж обърна глава и се заслуша, двамата застинаха напълно неподвижни. На Ераст Петрович му се стори, че телохранителят гледа право в „невидимите“, от които го деляха не повече от десетина крачки, но часовият се прозя и отново се вторачи в проблясващата повърхност на водата.

Чу се едва доловим звук, подобен на кратка въздишка. Пазачът меко се свлече на земята, изпуснал карабината. Ден бе изстрелял шип от своята тръбичка. Приспивателното подейства незабавно. След четвърт час човекът ще се опомни и ще му се струва, че е задрямал само преди секунда.

Младият нинджа притича към самата стена, сви зад ъгъла. След няколко мига пак надникна, даде знак: вторият телохранител също е приспан.

Време беше.

Тамба чакаше титулярния съветник пред вратата. Но не го пусна пред себе си — влезе пръв.

За не повече от миг той се наведе над спящия, след което каза тихо, но без да шепне:

— Влизай. Твой е.

Заигра пламъкът в свещника, който Ераст Петрович бе ползвал толкова много пъти. На футона със затворени очи лежеше Дон Цурумаки.

И постелята беше същата…

Тамба, който гледаше спящия, поклати глава.

— Натиснах точката на съня, няма да се събуди. Хубава смърт — нито страх, нито болка. Такъв акунин заслужава по-лош край — той подаде на Фандорин пръчица със заострен връх. — Бодни го в гърдите или шията. Лекичко, само колкото да излезе капчица кръв. Толкова стига. Никой няма да се досети, че Дон е бил убит. Телохранителите ще се кълнат, че не са мигнали. Естествена смърт. Сърцето е спряло насън. Това се случва с прекалено пълните хора.

Обзет от мистично вцепенение, Ераст Петрович гледаше в лицето на своя заклет враг. Това не е химерично deja vu, рече си той. Веднъж наистина се случи нещо подобно. Стоях над спящия Дон и се вслушвах в равномерното му дишане. Но тогава всичко беше друго. Той не спеше, а се преструваше. Това първо. Бях жертвата, а не ловецът. Това второ. И после — тогава сърцето ми биеше до пръсване, а сега е спокойно.

— Не мога да убия спящ — каза Фандорин. — Събуди го.

Тамба измърмори нещо полугласно — вероятно някоя ругатня. Но не се противопостави.

— Добре. Само че внимавай. Той е ловък и храбър.

Джонинът докосна врата на дебелака и отскочи в тъмното.

Цурумаки трепна, отвори очи, които се разшириха, виждайки черната фигура с вдигната ръка.

Титулярният съветник издърпа от лицето си маската и очите на Дон се разшириха още повече.

Най-глупавото, което можеше да направи в тая ситуация Ераст Петрович, бе да влиза в беседа с обречения, но как да удариш обезоръжен човек, при това мълчаливо, като палач?

— Това не е сън — каза Фандорин. — Сбогом, акунин.

Сбогува се, но не удари.

Неизвестно как би завършило всичко, но на титулярния съветник му провървя. Дон Цурумаки, човек със здрави нерви, рязко извади изпод възглавницата револвер и Ераст Петрович с облекчение заби пръчката в ключицата на злодея.

Той изгъргори странно, изпусна оръжието си, потрепери няколко пъти и утихна. Между полупритворените клепачи блестяха склерите на обърнатите му очи.

Фандорин се опита да поеме въздух с пълно гърло — и нищо не стана!

Как така? Смъртта на врага не донесе облекчение? Може би защото тя бе толкова бърза и лесна?

Той замахна, за да нанесе още един удар, но Тамба му попречи — хвана ръката му.

— Стига! Ще останат следи!

— Но аз пак не мога да дишам — оплака му се Ераст Петрович.

— Това не е страшно, ей сега ще мине — джонинът го тупна по гърба. — Смъртта на врага е най-доброто лекарство.

Чудна работа, от тия думи на Фандорин му олекна. Сякаш някаква пружина се отпусна вътре в него. Вицеконсулът предпазливо пое въздух и той влезе в гърдите му леко, изпълвайки ги до краен предел. Усещането бе толкова възхитително, че чак му се зави свят.

Значи всичко това не е било напразно!