Борис Акунин: Диамантената колесница

— Не мога д-да се съглася — отсече Ераст Петрович. — В нито една точка не съм съгласен. Не се е случило никакво злосторно чудо. Това първо. Случи се само онова, което бездруго се очакваше. Няма нищо чудно в това, че Русия не успява да спечели нито едно сражение. Чудо на чудесата щеше да е, ако ги беше спечелила. Нашите войници са по-слаби от японските — и издръжливостта им е по-слаба, и обучението, и бойният дух. Руските офицери, да речем, са добри, но японските са превъзходни. А за генералите (нямам предвид вас, ваше превъзходителство) няма какво да си приказваме: нашите са затлъстели и безинициативни, техните са жилави и агресивни. И ако все още удържаме положението, то е само благодарение на факта, че отбраната е по-лесна от настъплението. Но вие недейте да се притеснявате, Леонтий Карлович. Макар и да губим сраженията, войната ще я спечелим. И т-това е второ. Ние сме неизмеримо по-силни от японците в най-важното: на наша страна са икономическата мощ, човешките и природните ресурси. Времето работи за нас. Главнокомандващият Линевич действа абсолютно правилно, не като Куропаткин: протака кампанията, трупа сили. А японците отслабват с всеки изминал ден. Хазната им е на ръба на банкрута, комуникациите са разтеглени повече от възможното, резервите им са на привършване. Единственото, което трябва да правим, е да избягваме големите битки и п-победата ни е в к-кърпа вързана. Връх на глупостта беше да пращаме през половината земно кълбо балтийския флот за закуска на адмирал Того 16.

Генералът слушаше помощника си и видимо му олекваше, но оптимистичната реч на Фандорин имаше доста мрачен финал:

— Катастрофата на Тезоименитския мост ме плаши повече от гибелта на нашата ескадра. Без флот криво-ляво печелим войната, но започнат ли да стават подобни фокуси по железопътната магистрала, захранваща фронта, Русия е обречена. Разпоредете се да прикачат локомотив на инспекторския вагон. Да идем д-да видим.

През времето, необходимо на инспекторския вагон да пристигне до мястото на катастрофата — на стръмния бряг на река Ломжа, на нощта й бе омръзнало да се прави на тъмна и от небето волно струеше ярка слънчева светлина.

Пред остатъка от Тезоименитския мост се беше събрало невероятно количество началници — тук бяха и военният министър, и августейшият генерал-инспектор на артилерията, и министърът на пътищата, и шефът на Жандармския корпус, и директорът на Департамента на полицията, и началникът на жандармското губернско управление. Салон вагоните, наредени един зад друг, всеки със собствен локомотив, бяха половин дузина.

Над откоса блестяха пагони, звъняха шпори и акселбанти, басово отекваше ръмженето на началството, а долу до водата царяха хаосът и смъртта.

Сред водите на Ломжа беше струпан безформен куп дърво и желязо, над него висяха изпотрошените ребра на моста, единият смачкан локомотив още димеше, заровил нос в отсрещния бряг, а правоъгълният черен тендер на втория стърчеше от водата като зъбер. Вече бяха отнесли ранените, но на пясъка имаше дълга редица мъртъвци, покрити с брезент.

Част от модерните тежки оръдия, предназначени за руската Манджурска армия, бяха потънали надълбоко, други се търкаляха край брега. На отсрещния бряг бучеше кран, стрелата му се лашкаше насам-натам, теглейки за лафета някакво стоманено чудовище, но си личеше, че няма да успее, няма да му стигне силата.

Леонтий Карлович се присъедини към височайшето началство, докато Фандорин заобиколи островчето златни еполети и отиде до откоса. Застана на ръба, погледа и внезапно се заспуска надолу по наклона. Досами водата успя ловко да скочи на покрива на обърнат в реката вагон, по него стигна до следващата опора на моста, от която висяха изкривени релси. Инженерът се покатери по траверсите като по стълба и скоро се озова на отсрещния бряг на реката.

Тук имаше много повече свободно място. На петдесетина крачки беше спрял бързият влак, успял да мине моста преди срутването. Пътниците му се бяха скупчили край вагоните.

По оцелялата част от моста и край водата гъмжеше от делови хора, облечени цивилно, но при все това еднакви като братя. Фандорин позна единия от тях — Евстратий Павлович Милников, с когото бяха служили заедно в Първопрестолната.

Пред него беше застанал мирно жандармски подофицер с мокра и изпокъсана униформа — явно разследването вече набираше скорост. Но надворният съветник не гледаше подофицера, а приближаващия Фандорин.