Борис Акунин: Диамантената колесница

Василий Александрович се заключи отвътре и се подаде през прозореца.

Влакът тъкмо бе стигнал до един допотопен, строен още от Клейнмихеловите 13инженери мост над тясна река.

Рибников настъпи педала и в клекалото зейна кръгла дупка, през която се виждаше как отлитат назад траверсите.

Щабкапитанът натисна с пръст някакво незабележимо копче върху кожения тубус и го пъхна в дупката. Диаметрите им съвпаднаха напълно, тъй че му се наложи да упражни известно усилие.

Когато тубусът изчезна под вагона, Василий Александрович бързо намокри ръце на мивката и излезе в коридора, тръскайки пръсти.

След минутка влезе в купето си.

Лидина го погледна строго — още не му беше простила конфузията с „естествените нужди“ — и понечи пак да се обърне към прозореца, но изведнъж възкликна:

— Секретният ви калъф! Сигурно сте го забравили в тоалетната?

На лицето на Рибников се изписа недоволство, но той не сколаса да отговори на Гликерия Романовна.

Отнякъде долетя страшен грохот, вагонът се разлюля.

Щабкапитанът се хвърли към прозореца.

От почти всички прозорци стърчаха глави. Всички гледаха назад.

На това място имаше плавен завой и се откриваше прекрасна панорама към релсите, одевешната рекичка и моста.

По-точно към онова, което беше останало от него.

Мостът бе рухнал точно в средната си част, при това тъкмо в момента, когато по него преминаваше тежката военна композиция.

Гледката на катастрофата беше ужасяваща: стълб от вода и пара, вдигнат от стоварилите се в реката локомотиви, стърчащите товарни вагони, от които се свличаха някакви масивни стоманени конструкции, и най-ужасното — сипещите се надолу човешки фигури.

Гликерия Романовна, притиснала се до рамото на Рибников, изпищя. Другите пътници също крещяха.

Последният вагон на специалния влак, вероятно предназначен за офицерите, се заклати за малко на ръба, някои дори успяха да изскочат през прозорците, след това обаче опората се пречупи и вагонът полетя надолу, върху стърчащата от водата купчина разкривен метал.

— Господи! Господи! — разкрещя се истерично Лидина. — Какво зяпате? Трябва да направим нещо!

И се втурна в коридора. Василий Александрович я последва след части от секундата.

— Спрете влака! — нахвърли се екзалтираната дама върху старшия кондуктор, който търчеше към челния вагон. — Там има ранени! Хората умират! Давят се! Трябва да им помогнем!

Тя толкова здраво го сграбчи за ръкава, че той се спря.

— Каква ти помощ? На кого да помагаме? Такава каша! — началникът на влаковата бригада, блед като смъртта, се опитваше да се изтръгне от ръцете й. — Какво можем да направим? Трябва колкото може по-бързо да стигнем до гарата, да съобщим!

Гликерия Романовна го блъскаше с юмрук в гърдите и не даваше вид да го чува.

— Те умират, а ние заминаваме, така ли? Спрете моментално! Настоявам! — пищеше тя. — Дръпнете това, как му викахте, внезапната спирачка!

Крясъците й накараха някакъв мургав господин с почернени мустаци да надникне от съседното купе. Той видя, че началник-влакът се колебае, и се провикна заплашително:

— Само смей да спреш! Имам спешна работа в Москва! Рибников леко прихвана лакътя й и занарежда успокоително:

— Ама наистина, госпожо. Да, страшна катастрофия стана, ама единственото, с което можем да помогнем, е колкото може по-скоро да бием една телеграма от най-близката…

— Я си гледайте работата всички! — извика Гликерия Романовна.

Скочи към внезапната спирачка и дръпна ръчката.

Всички стоящи в коридора политнаха на пода. Влакът подскочи и се чу отвратително стържене по релсите. Отвсякъде се носеха вой и писъци — пътниците си бяха помислили, че и техният влак е катастрофирал.

Пръв се опомни мургавият, който не падна, а само си удари главата о вратата.

Той се хвърли към зашеметената от падането истеричка, изръмжа: „Ще те убия, мррррръснице!“ — и стисна гърлото й.

Василий Александрович, ако се съди по блясъка в очите му, споделяше отчасти кръвожадните намерения на мургавия господин. Обаче в погледа на щабкапитана към удушаваната жена се четеше не само ярост, но и нещо като учудване.

Рибников въздъхна, хвана сприхавия брюнет за яката и го хвърли настрани.

Телефонът звънна в един и половина през нощта. Още преди да вдигне, Ераст Петрович направи знак на камердинера, който подаде остриганата си глава през пролуката, да му донесе дрехите. Обаждане по това време можеше да е само от управлението, при това задължително по някаква извънредно важна работа.