Борис Акунин: Диамантената колесница

— За трета класа пък изобщо няма — отговори касиерът. — Има само за първа, по петнайсет рубли.

— По колко?! — ахна Василий Александрович. — Да не ме бъркате със син на Ротшилд? Напротив, сирак съм, ако искате да знаете!

Обясниха му, че изобщо няма места, че пътническите влакове до Москва са ограничени за сметка на военните превози, че и тоя билет за първа класа е чиста случайност, а допреди две минути и него не го е имало. Някаква дама искала да пътува сама в купето, което било забранено с постановление на началника на железницата, та накарали пътничката да върне втория билет.

— Последно — ще го взимате ли? — нетърпеливо попита касиерът.

Щабкапитанът, тъжно попържайки, купи скъпия билет, но поиска „свидетелство с печат“, че не е имало по-евтини билети. Едва се отърваха от него — изпратиха го за „свидетелството“ при дежурния по гара, ала щабкапитанът не стигна дотам, а вместо това отиде в гардероба за багаж.

Оттам взе едно евтино куфарче и дълъг тубус, в каквито обикновено се носят чертежи.

И забърза към перона, защото вече удари първият звънец.

В първокласното купе имаше пътничка, вероятно въпросната, възпрепятствана от железопътната инструкция да пътува в самота.

Щабкапитанът поздрави навъсен, очевидно още не беше прежалил петнайсетте рубли. Хвърли само бегъл поглед към спътничката си, макар че дамата ловеше око, дори беше изключително красива: акварелно нежно личице, огромни влажни очи под лекия воал и елегантен тоалет в седефено.

Прекрасната непозната също не бе никак заинтригувана от Рибников. Студено кимна в отговор на неговото „здрейте“, плъзна поглед по незабележимата физиономия на спътника си, провисналата му куртка, овехтелите ботуши с ръждив цвят и се обърна към прозореца.

Отекна вторият звънец.

Изящните ноздри на дамата затрептяха, устните прошепнаха:

— Хайде де, хайде по-скоро! — но това възклицание явно не бе адресирано за съседа й.

По коридора с тропот преминаха вестникарчета — единият с меродавната „Вечерняя Россия“, другият с булевардното „Русское вече“. Двамата се напъваха колкото им глас държи в опитите да се надвикат.

— Скръбни вести за драмата в Японско море! — дереше се първият. — Руската флота гори и потъва!

Другият крещеше:

— Прочутата шайка „Московски ездачи“ нанася удар в Петербург! Събличат дама от висшето общество!

— Списъци на първите жертви! Стотици скъпи на сърцата ни имена! Цялата страна е в сълзи!

— Графиня Х изхвърлена от каретата си по евин костюм! Нападателите са знаели за скъпоценностите, скрити под дрехите!

Щабкапитанът си купи „Вечерняя Россия“ с огромна траурна рамка, дамата — „Русское вече“, но щом се наканиха да четат, вратата се отвори и огромен букет рози накара пътниците да се дръпнат и изпълни купето с тежко благоухание.

Над цветята стърчеше красиво мъжко лице с изискано „катинарче“ и засукани мустаци. Диамантената игла на вратовръзката преливаше в ефирни отблясъци.

— Тоя пък кой е?! — втренчи се влезлият в Рибников и черните му вежди заплашително се свиха, но още в същата секунда, съзрял неугледната външност на щабкапитана, красавецът се успокои напълно и повече не го удостои с внимание. — Лика! — възкликна той, падайки на колене и полагайки букета в краката на дамата. — Обичам те, само теб, с цялата си душа! Прости ми, заклевам те! Нали ми знаеш темперамента? Аз лесно се възпламенявам, аз съм артист!

Личеше си, че е артист. Съвсем не се смущаваше от публиката — а освен че щабкапитанът надзърташе над вестника си, от коридора заничаха и други зрители, привлечени от умопомрачителния розов аромат и звучните призиви.

Прекрасната дама също не се притесни от присъстващите.

— Всичко свърши, Астралов! — гневно заяви тя и махна воала от лицето си, очите й блеснаха. — И да не съм те видяла в Москва! — отблъсна умолително протегнатите към нея ръце. — Не, не и не, не ща и да чуя!

Тогава каещият се направи нещо странно: без да се изправя, той сложи ръцете си на сърцето и запя с дълбок, божествен тенор:

— Una furtiva lagrima negli occhi suoi spunto… 11

Дамата пребледня, запуши ушите си с длани, но вълшебният глас изпълваше купето, а и не само купето — целият вагон замлъкна и се заслуша.

Третият звънец, особено дълъг и пронизителен, прекъсна омайната мелодия на Доницети.

От вратата надникна кондуктор:

— Господа изпращачите моля да напуснат незабавно, потегляме. Време е, господине! — дръпна той за лакътя вълшебния певец.