Борис Акунин - Диамантената колесница

А нервите на надворния съветник напоследък бяха за никъде. В медицинското заключение пишеше: „Обща неврастения в резултат от преумора, нарушения в сърдечната дейност, проблеми с белите дробове и частично увреждане на гръбначния стълб, които могат да доведат до парализа.“ Парализа! За всичко в тоя живот се плаща и обикновено излиза доста по-скъпо, отколкото се предполага.

Ето: и потомствен дворянин стана, и началник на едно от най-важните отделения, и заплатата му шест хиляди годишно, абе какво заплатата — трийсет хилядарки безотчетни се полагат на тая длъжност, мечта за всеки чиновник. Ама като няма здраве, за какво са ти всички земни блага? Безсъние мъчеше Евстратий Павлович, а заспеше ли веднъж, ставаше още по-зле: едни лоши сънища го спохождаха, нечестиви, дяволски. Събуди се плувнал в пот и зъбите му тракат. А из ъглите нещо скверно мърда и сякаш се киска някой, тихичко, но с глума, че току извие на умряло.

И на близо шейсет Милников, от когото трепереха терористите и чуждите шпиони, взе да си ляга със запалено кандило. Хем за святост, хем да е светло по ъглите. Пусти живот, съсипа го.

Миналата година поиска оставка — тъкмо и парици беше поспестил, и имотец си беше купил на хубаво място, на брега на Финския залив, в гъбарска местност. Ама започна войната. Началникът на Специалния отдел, директорът на департамента, самият министър — всички в един глас го молеха: не ни изоставяйте, Евстратий Павлович, не ни напускайте в туй бурно време. Как да им откаже?

Надворният съветник си наложи да се върне към насъщното. Подръпна дългия си запорожки мустак, после нарисува на листа две кръгчета, между тях — вълнообразна линия, отгоре — питанка.

Ето ти два факта, всеки от тях сам за себе си е горе-долу ясен.

Хайде, Василий Максименко се е гътнал. Сърцето му, смазано от служебни несгоди, не е издържало. Случва се.

Хайде, почетният гражданин Комаровски (дявол го знае и него какъв е, московчани оня ден го засекли пред есерска 10конспиративна явка) се е обесил. Случва се и това, особено с неврастениците революционери.

Но две отчасти свързани помежду си житиета-битиета две, тъй да се каже, пресечни житейски юдоли изведнъж да вземат и да свършат едновременно? Твърде странно съвпадение. Евстратий Павлович нямаше ясна представа какво е „юдол“, но самата дума му харесваше — той често си представяше как изминава живота си по тази юдол, затисната между мрачни и сурови скали.

И какъв е тоя Калмик? Защо е ходил при Изкълчения — по работа или погрешка (нали само четири минути е стоял)? Ами Максименко кой дявол го е помъкнал към тоя затънтен двор?

Ужасно не му харесваше тоя Калмик. Не щабкапитан, ами същи Ангел на Смъртта (надворният съветник се прекръсти): видял се е с едного, пък той да вземе да се обеси; друг тръгнал да го проследи, пък опънал петалата като псе в някакъв опикан вход.

Милников се опита да нарисува до герба калмицка физиономия с дръпнати очи, но не се получи, липсваше му рутина.

Ех, Калмик, Калмик, къде ли си сега?

А щабкапитан Рибников, комуто детективите бяха лепнали толкова сполучливо име (лицето му наистина беше доста калмишко), прекарваше вечерта на тоя натоварен ден в още по-трескаво търчане и щуране.

След произшествието на „Митавская“ той прескочи до пощата и би две телеграми: едната местна — до жп гара Колпино, другата — до Иркутск. Пътьом се скара с телеграфиста за тарифите — беше се възмутил, че телеграмите до Иркутск струват десет копейки думата. Чиновникът обясни, че телеграфните съобщения за азиатската част на империята се таксуват двойно, и дори показа ценоразписа, но щаб капитанът не щеше и да чуе.

— Ама каква Азия е това? — вайкаше се той и се озърташе наоколо. — Ама чухте ли го, господа, какви ги приказва за Иркутск? Че това е великолепен град, същинска Европа! Ами да! Вие като не сте били там, нямате право да приказвате! А аз съм служил там, да, господине, цели три незабравими години! Ама какво е това, господа? Пладнешки обир!

След като вдигна тоя скандал, Василий Александрович се премести на международното гише и изпрати телеграма до Париж по спешната тарифа, тоест по цели 30 копейки на дума, но тук мина тихо, без да се пени.

След това неуморният щабкапитан закуцука към Николаевската гара и стигна там тъкмо за бързия влак в девет часа.

Искаше да си купи билет за втора класа, но бяха свършили.

— Какво пък толкова, не съм крив — с видимо задоволство уведоми Рибников цялата опашка. — Ще трябва да пътувам в трета, нищо че съм офицер. Служебна необходимост, няма как да не замина. Моля, ето шест рубли. Ако обичате, билетчето.