Борис Акунин: Диамантената колесница

Рибников продължи по пътя си, ни лук ял, ни лук мирисал, само по-често си поглеждаше часовника. Но зад гърба пак му нямаше никой. Изчезването на странния господин го озадачи повече, отколкото появата му.

Рибников се прозя и сви през близкия вход към един безлюден павиран двор. Хвърли поглед към прозорците (те бяха празни, безжизнени), изведнъж престана да куца и се затича към оградата между този и съседния двор. Тя беше много висока, но Василий Александрович прояви приказна пъргавина — направи едва ли не двуметров скок, хвана се за ръба и се набра на мускули. Нищо не му струваше да прескочи оттатък, но щабкапитанът се задоволи само да погледне над оградата.

Съседният двор се оказа обитаем, мършаво девойче подскачаше по разчертания с тебешир асфалт. Друго, по-малко момиченце, зяпаше отстрани.

Рибников се отказа да прескача. Скочи обратно, изтърча в тунела към улицата, разкопча си дюкяна и започна да пикае.

Тъкмо в тая интимна поза го завари човекът с бомбето и бастунчето, който в тръс дотърча в тунела и се закова на място.

Василий Александрович се смути.

— Пардон, взе, че ми се доходи — рече той, докато се тръскаше и същевременно жестикулираше със свободната ръка. — Пуста мизерия руска, ами като не достигат обществените тоалетни? На, в Япония, разправят, имало нужници на всяка крачка. Затова и не успяваме да ги бием, маймуните им с маймуни.

Забързаният господин гледаше мнително, но като видя, че щабкапитанът се усмихва, също размърда устни под гъстите мустаци.

— Самураят нали се сещате как воюва? — не спираше да сипе Рибников. Той се закопча и се запъти към преследвача. — Нашите войничета засират окопа догоре, а самураят, мутрата жълта, като се натъпче с ориз — и се запече. Цяла седмица може да не ходи по нужда. Затова пък, като го изтеглят от позициите, по два дни не мърда от клекалото.

Прехласнат от собственото си остроумие, щабкапитанът се закиска и сякаш приканваше събеседника да се забавляват заедно, лекичко го ръгна с пръст в ребрата.

Мустакатият не се засмя, а някак странно хлъцна, хвана се за сърцето и се свлече на земята.

— Майчице — каза той с изненадващо тънък глас. И повтори по-тихо: — Майчице…

— Какво ви е? — заозърта се Рибников. — Сърцето ли ви сви? Леле-мале, каква стана тя? Ей сега ще отърча за лекар. Веднага!

Изчита към улицата, но като стигна там, се отказа да бърза.

Лицето му придоби съсредоточен израз. Щабкапитанът се залюля на пети, премисли нещо и тръгна обратно към „Надеждинская“.

Началникът на службата за външно наблюдение към Специалния отдел на Полицейския департамент Евстратий Павлович Милников 5изрисува върху листа щит, на него сърп и чук, изтипоса от двете страни по една усърдна пчеличка, отгоре фуражка и изписа върху лентата в долната част латинския девиз: „Усърдие и служба“. Килна глава настрани и се загледа в творението си.

Надворният съветник 6лично беше измислил герба на рода Милникови и в него имаше дълбок смисъл, един вид — не се правя на аристократ, не ме е срам от произхода: баща ми беше обикновен ковач (чукът), дядо ми — земеделец (сърпът), но благодарение на усърдието ми (пчеличките) и държавната служба (фуражката) се издигнах високо в съответствие със заслугите ми.

Евстратий Павлович още миналата година беше получил правата на потомствен дворянин 7, но Хералдическата палата все още протакаше утвърждаването на герба, все намираше с какво да се заяде. Одобриха сърпа с чука и пчеличките, но с фуражката работите се закучиха — прекалено приличала на коронка, каквато се полагала само на титулувани особи.

В последно време Милников беше развил навика, колчем го налегнеха мисли, да си драска на листчета скъпата емблемка. Отначало не му се удаваха пчелите, но постепенно Евстратий Павлович така се изпедепца — да ти е драго да ги гледаш. И сега той грижливо почерняше ивиците на коремчето на трудолюбивото насекомо, а очите му току поглеждаха към изписаната хартия до левия лакът.

Документът, хвърлил надворния съветник в толкова дълбок размисъл, се наричаше „Дневник за наблюдението в гр. Санкт Петербург на почетния гражданин Андрей Семьонович Комаровски (оперативно наименование «Изкълчения») на 15 май 1905 година“. Наблюдението на лицето, представящо се за Комаровски (имаше достатъчно основания да се предполага, че паспортът е фалшив), им бе предадено щафетно от Московската тайна полиция с цел установяване на контактите и връзките на заподозрения.