Джонатан Страуд: Окото на голема

Поради комплексни причини, вероятно свързани с астрономията и ъгъла на земната орбита, точно в полунощ и на обед се приближават най-близо една до друга, позволявайки на чувствителните човеци да зърнат дейности, които иначе биха били невидими за тях. И затова при тези два часа има най-много разкази за призраци, привидения, черни кучета, двойници и други духове — които по принцип са дяволчета или фолиоти, изпълняващи поръчки в един или друг външен вид. И тъй като най-вече нощта стимулира човешкото въображение (доколкото го има), хората обръщат по-малко внимание на виденията по обяд, но те си присъстват: трептящи фигури, видени в горещата мараня; минувач, който при внимателен оглед няма сянка; бледи лица сред тълпата, които, ако ги погледнеш директно, всъщност не са там.

Кораб — архитектурна част на християнски храм. — Бел.ред.

Тихо Брахе (1546–1601 г.), магьосник, астроном и участник в дуели, може би най-малко неприятният от господарите ми. Е, всъщност може би беше и най-дръзкият, ако сте един от съвременниците му, понеже Тихо беше страстен човек, който постоянно се забъркваше в побоища и се опитваше да целуне жените на приятелите си. Той така и загуби носа си, между другото — беше отрязан при случаен удар в дуел заради жена. Направих му прекрасен златен заместител, заедно с нежна пухкава пръчка за лъскане на ноздрите и с това спечелих приятелството му. Оттогава ме призоваваше предимно когато му се искаше да си поприказва с някого.

Храната на смъртните някак си хронически задръства същността ни. Ако поглъщаме нещо — като да кажем някой човек — то общо взето трябва да е все още живо, така че същността на живота му да стимулира нашата същност. Това превъзхожда бремето от поглъщането на безполезните кости и плът. Извинявайте — нали не сте гнусливи?

Основното правило, грубо казано, е, че колкото по-лъскава е униформата, толкова по-слаба е армията. През златните години на Прага, войниците носеха изчистени униформи почти без украса; сега, за мое отвращение, те се разхождаха наоколо под тежкия товар на помпозната си премяна: тук пухкав еполет, там още някое месингово топче. Чуваше се как металните им части дрънчат като нашийници отдалеч. Направете разликата с нощната полиция в Лондон: униформите им бяха с цвета на речна тиня и все пак точно от тях трябваше да се страхува човек.

Както е отровно за нашата същност, среброто може също да прорязва много от магическите ни защити както горещ нож масло. Независимо, че Прага бе западнала откъм магия, явно не бяха забравили старите номера. Не че сребърните куршуми се използваха предимно против джиновете в онези дни — те се използваха най-вече срещу един по-космат враг.

Можех почти да чуя как Тихо ме подтиква. Наистина обожаваше комара. Веднъж се обзаложи на свободата ми, че не мога да прескоча Вълтава с един скок в определен ден. Ако успеех, той щеше да е мой и да правя с него каквото си поискам. Естествено, коварното куче предварително бе изчислило датите на пролетните приливи. В определения ден реката преля през бреговете си и наводни много по-голям район от обикновено. Приземих се с копитата напред във водата, а господарят ми злобно се забавляваше. Така се смя, че му падна носът.

Всеки фенер се състоеше от запечатан стъклен пашкул, в който живееше по едно раздразнено дяволче. Господарят на лампите, един от придворните магьосници по наследствена линия, се разхождаше по склона всеки следобед и инструктираше пленниците си за исканата светлина и силата й за предстоящата нощ. Чрез изкусно дефиниране на заповедта, постигнатите нюанси можеха да са изискани или зрелищни, но винаги бяха в съответствие с настроението на двора.

Приказно камъче с приписана му възможност да превръща всички основни метали в злато или сребро. Съществуването му, естествено, е пълна фантасмагория и това може да се разбере, като се попита което и да е дяволче. Ние, джиновете, можем да променяме външния вид, като хвърляме омая или илюзия; но да се промени напълно истинската същност на нещо е напълно невъзможно. Но хората никога не чуват нещата, които не им харесват, и това безплодно търсене костваше безброй животи.

Магьосниците идваха от целия известен свят — от Испания, от Британия, от скованата в снегове Русия, от краищата на индийските пустини — с надеждата да спечелят неизмерима награда. Всеки беше майстор на стотици изкуства, всеки беше мъчител на дузина джинове. Всеки юркаше робите си в продължение на години към великото търсене; и всеки на свой ред тотално се проваляше. Една по една брадите им посивяваха, ръцете им отслабваха и трепереха паралитично, мантиите им избледняваха и се обезцветяваха от непрестанните призовавания и експерименти. Един по един те се опитваха да се откажат от постовете си само за да разберат, че Рудолф не искаше да ги освободи. Онези, които се опитваха да се измъкнат, откриваха чакащи ги на стъпалата войници; други, опитващи да си тръгнат чрез магия, откриваха около замъка силен възел, запечатващ ги вътре. Не избягаха. Много свършиха в тъмниците; другите сами отнеха живота си. За нас, духовете, които наблюдавахме този процес, това бе една морална история: нашите тъмничари бяха хванати в затвора на собствените си амбиции.