Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Никой здравомислещ господар … Е, това естествено беше проблем.

Мрачното ми размишление бе прекъснато от разбъркване във въздуха. Момичето погледна нагоре.

Над пътя се появи едно неясно блещукане — нежно, красиво трептене на розови и жълти светлини. Беше невидимо на първо ниво и затова остана незабелязано от кретащите нагоре по улицата хора, а ако някакви деца го бяха видели, вероятно щяха да предположат, че е вълшебен прах.

Което показва колко много можете да грешите вие.

С рязък, драскащ звук светлините замръзнаха и се отдръпнаха от средата като две завеси. Между тях се появи ухиленото лице на плешиво бебе с лошо акне. Малките му злобни очички бяха червени и възпалени, разкриващи собственик, който стоеше буден до късно и имаше лоши навици. Известно време бебето се взира късогледо наоколо, след това изпсува под носа си и потърка очи с малките си мръсни юмруци.

Изведнъж забеляза Прикритието ми и изпусна ужасна клетва 23 23 Вероятно древногерманска по произход, тя включваше заковаването на нечии вътрешности към дъбово дърво. . Аз го изгледах с хладна безчувственост.

— Ой, Барт! — извика бебето. — Ти ли си това там? Размърдай се! Викат те.

— Кой? — попитах небрежно.

— Много добре знаеш. Освен това ще си имаш неприятности! Мисля, че този път със сигурност ще е Изпепеляващият огън.

— Така ли? — Момичето остана здраво седнало на потрошения комин и кръстоса тънките си ръце. — Е, ако Мандрейк ме търси, може да дойде лично да ме вземе.

Бебето се ухили гадно.

— Добре. Надявах се да кажеш това. Няма проблем, Барти! Ще предам думите ти. Нямам търпение да видя какво ще направи.

Злобната радост на дяволчето ме подразни 24 24 Все пак бяхме роби заедно; и двамата бяхме страдали дълго в ръцете на Мандрейк. Малко съпричастност, мисля, не би била неудачна. Но продължителното пленничество на дяволчето го беше вкиснало, което се е случвало и на далеч по-добри духове от него през годините. . Ако имах малко повече енергия, щях да скоча и да го погълна на мига. Задоволих се само с отчупването на парче от комина, което метнах с безпогрешната си ръка. То удари дебелата плешива глава на бебето със задоволителен звънящ звук.

— Както си и мислех — казах. — Кухо.

Неприветливата усмивка се изкриви в намръщване.

— Простак такъв! Само почакай — ще видим кой ще се смее, докато те гледам как гориш. — Задвижено от изблика на цветист език, то се шмугна обратно зад завесите си от блещукащи светлини и ги дръпна плътно. Мигайки меко, светлините се разсеяха в бриза. Дяволчето изчезна.

Момичето бутна кичур коса зад ухото си, мрачно кръстоса обратно ръце и се настани да чака. Сега вече щеше да има последствия, точно от каквото се нуждаех. Време беше за истинска конфронтация.

Като начало, преди години аз и господарят ми се бяхме спогаждали достатъчно добре. Нямам предвид, че сме били дружелюбни един към друг или нещо друго толкова нелепо, но взаимното ни раздразнение се основаваше на нещо близко до уважение. При поредицата от предишни инциденти, от конспирацията на Лавлейс до аферата с голема, аз бях принуден да призная размаха и дързостта на Мандрейк, енергията му и дори леките проблясъци на съвест. Признавам, че не беше много, но така превзетостта, инатът, гордостта и амбициозността му бяха малко по-малко трудни за преглъщане. От друга страна аз очевидно също не страдах от излишък на прекрасни черти, на които той да се възхищава; освен това той рядко успяваше дори да стане от леглото, без да се налага да му спасявам жалката кожа. Ние съществувахме заедно в едно крехко състояние на толерантност.

В продължение на година и нещо след разгрома на голема и повишението на Мандрейк в началник на „Вътрешни работи“, той не ме юркаше много. Призоваваше ме от време на време да му помагам при дребни инциденти, за които нямам време да се впускам в подробности сега 25 25 Ако не ме лъже паметта те включваха: случката с африта, плика и съпругата на посланика, аферата със забележително тежкия сандък и обърканият епизод с анархиста и стридата. При всички тези случаи Мандрейк едва не загуби живота си. Както ви казах, нито една от тях не представлява интерес. , но като цяло ме остави на мира.

В редките случаи, когато ме повикваше и двамата знаехме къде точно ни е мястото. Имахме един вид споразумение. Аз знаех рожденото му име и той знаеше, че го знам. Въпреки че ме заплашваше със страховити последствия, ако кажа на някого, на практика той ме третираше с предпазлива дистанция при всичките ни вземания-давания. Аз запазвах името му само за себе си, а той ме пазеше от най-опасните задачи, които като цяло се свеждаха до боевете в Америка. Там измираха десетки джинове — екотът от загубите отекваше рязко на Другото място и аз се радвах, че не вземам участие в това 26 26 За онези от нас, които сме в крак с човешката история, причината за последната война бе ужасно позната в продължение на години американците бяха отказвали да плашат данъците, искани им от Лондон. Британците бързо използваха най-старата причина в света и изпратиха армия да натупа колонистите. След лесните първоначални победи нещата останаха в застой. Бунтовниците се оттеглиха в гъстите гори и изпращаха джинове да устройват засади на напредващата войска. Бяха убити няколко видни британски магьосници; Шести и Седми флот бяха отзовани от Китайско море, за да подсилят кампанията, но боевете все пак се проточваха. Изминаха месеци, силите на Империята се топяха в американската пустош, а последиците отекваха по цялото земно кълбо. .