Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

След това Мандрейк стана министър на информацията и аз скоро бях ангажиран с по-досадна работа, т.е. да лепя реклами на 1000 билборда в Лондон; също и да разнасям памфлети на 25000 домакинства; да карам подбрани животни за „забавленията“ на обществените празници 29 29 Следвайки римската традиция, магьосниците гледаха да държат хората покорни с редовни празници, на които във всички големи паркове се организираха безплатни шоута. Показваха се много екзотични зверове от всички краища на Империята, както и нисши дяволчета и духове, за които се твърдеше, че са „заловени“ във войната. Пленниците маршируваха по улиците или пък ги затваряха в специални стъклени глобуси в различни павилиони в парка Сейнт Джеймс, за да може простолюдието да се гаври с тях. ; да надзиравам храната, напитките и „хигиената“ на същите тези събития; да летя напред-назад над столицата в продължение на безкрайни часове, влачейки провоенни знамена. Ами, наречете ме придирчив, но бих казал, че като се замислите за един 5000-годишен джин, бич на цивилизациите и довереник на кралете, ще ви хрумнат определени неща — може би рискован шпионаж, героични битки, вълнуващи бягства и изобщо — вълнение. Това, за което не бихте се сетили веднага, е, че същият този благороден джин е принуден да прави гигантски каци с чили кон карне 30 30 Ястие приготвяно с люти чушки, боб и месо. — Бел.прев. във фестивалните дни или пък да се бори по ъглите на улиците с плакати и кофички лепило.

Най-важното беше, че не ми се позволяваше да се върна вкъщи. Скоро периодите ми за отдих на Другото място станаха толкова краткотрайни, че буквално си контузих врата от лашкането дотам и обратно. След това, един ден, Мандрейк общо взето престана да ме пуска и толкова. Бях заклещен на Земята.

През следващите две години бавно и сигурно отслабвах и точно когато паднах до дъното и едва можех да вдигна четката за плакатите с ръка, пустото му момче отново започна да ме изпраща на по-опасни мисии — да се бия с банди от вражески джинове, които многото врагове на Британия използваха, за да създават проблеми.

В миналото бих си поговорил спокойно с Мандрейк, изразявайки неодобрението си кратко и директно. Но привилегированият ми достъп до него вече не съществуваше. Бе започнал да ме призовава с много други роби и да дава заповедите си на всички, изпращайки ни като глутница кучета. Подобно множествено призоваване беше трудна работа и изискваше голяма умствена сила от страна на магьосника, но Мандрейк го правеше ежедневно без видимо усилие, разговаряйки тихо с асистентката си или докато прелистваше вестника, а ние стояхме и се потяхме в кръговете на пода.

Направих всичко възможно за да го спечеля. Вместо да използвам някой чудовищен външен вид както останалите роби (циклопът на Аскобол и бегемотът с глава на диво прасе на Кормокодран бяха най-типичните превъплъщения), приех образа на Кити Джоунс, момичето от Съпротивата, което Мандрейк бе преследвал преди години. Предполагаемата й смърт все още му тежеше на съвестта: знаех това, защото винаги реагираше на имитирането на лицето й с едно особено почервеняване. Ставаше гневен, стеснителен, агресивен и притеснен едновременно. Но, въпреки това, той не се отнасяше към мен по-добре.

Е, бях понесъл всичко, което можех от Мандрейк. Беше време да му го кажа. Като отказах да се върна с дяволчето, принуждавах магьосника да ме повика официално, което несъмнено щеше да боли, но поне означаваше, че вероятно щеше да ме удостои с вниманието си за пет минути.

Дяволчето бе заминало преди часове. В миналото господарят ми би реагирал бързо, но забавянето беше характерно за новото му безумие. Пригладих назад дългата тъмна коса на Кити Джоунс и отправих поглед към малкия земеделски град. Няколко обикновени хора се бяха събрали около разрушената поща и се бяха впуснали в пламенно обсъждане. Устояваха на усилията на един самотен полицай да ги накара да се върнат по домовете си. Нямаше съмнение: хората ставаха неспокойни.

Което отново насочи мислите ми към Кити. Въпреки свидетелствата за обратното, тя не бе умряла в битката с голема преди три години. Вместо това, след като бе действала с необикновено себеотрицание и смелост, за да спаси безполезната кожа на Мандрейк, тайно се бе измъкнала. Срещата ни бе кратка, но стимулираща: пламенното й противопоставяне на несправедливостта ми напомни на някой друг, когото бях познавал преди много време.