Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Още един случай — каза госпожица Пайпър. — Отново деца.

— Хмм. — Магьосникът се облегна назад в стола и протегна ръка зад главата си. — Може да провериш в архива и да извадиш точния брой. Трябва да призова демоните от Кент.

Наведе се напред, облегна лакти на бюрото и тихо изрече заклинание. Госпожица Пайпър стана и отиде до шкафа за документи в края на кръга. Отвори най-горното чекмедже и измъкна обемиста кафява папка. Върна се на мястото си, махна ластика от папката и започна бързо да преглежда документите вътре. Заклинанието завърши сред цветове от жасмин и дива роза. В пентаграмата отдясно се появи обемиста форма — гигант с руса, сплетена коса и едно-единствено блестящо око. Госпожица Пайпър продължи да чете.

Гигантът направи нисък и сложен поклон.

— Господарю, приветствам те с кръвта на враговете ти, с техните писъци и вопли! Победата е наша!

Мандрейк повдигна едната си вежда.

— Значи ги прогонихте, така ли?

Циклопът кимна.

— Побягнаха като мишки пред лъвове. И то буквално в някои случаи.

— Наистина. Това трябваше да се очаква. Но пленихте ли някой?

— Избихме доста. Трябваше да ги чуеш как квичат! А бягащите им копита разтресоха земята доста добре.

— Така. Значи не хванахте нито един. Което аз изрично наредих на теб и на другите да направите. — Мандрейк почука с пръсти по масата. — Само след дни ще нападнат отново. Кой ги е пратил? Прага? Париж? Америка? Без пленници не може да се каже. Изобщо не напредваме.

Циклопът отдаде чест отсечено.

— Е, моята работа е приключена. Доволен съм, че съм донесъл удовлетворение. — Той замълча. — Изглеждаш потънал в мисли, о, господарю.

Магьосникът кимна.

— Обмислям, Аскобол, дали да те подложа на Точиците или на Злощастната прегръдка. Имаш ли някакви предпочитания?

— Не може да си толкова жесток! — Циклопът нервно зашава напред-назад, като си играеше със сплетената си коса. — Вини Бартимеус, не мен! За пореден път той беше безполезен в битката и бе повален от един удар. Забави ме и в преследването на враговете заради молбите му за помощ да го измъкна изпод едно камъче. Той е слаб, безсилен като попова лъжичка и го е яд на това: трябва веднага да подложиш него на Точиците.

— И къде е Бартимеус сега?

Циклопът се нацупи.

— Не мога да знам. Може временно да си отдъхва от изтощението. Той не взе участие в преследването.

Магьосникът въздъхна дълбоко.

— Аскобол, махай се оттук. — Той направи презрителен жест. Острите благодарствени писъци на гиганта рязко спряха и той изчезна сред сноп от пламъци. Мандрейк се обърна към асистентката си.

— Някакъв напредък, Пайпър?

Тя кимна.

— Това са забелязаните неоторизирани демони през последните шест месеца. Четиридесет и два — не, общо четиридесет и три . Що се отнася до демоните, няма никаква зависимост: забелязвани са както африти, джинове, дяволчета, така и стършели. Но като погледнем обикновените хора… — Тя погледна надолу към отворената папка. — Повечето са деца, а по-голямата част от тези деца са малки. В тридесет от случаите свидетелите са били под осемнайсет години. Колко прави това? Около седемдесет процента. А при повече от половината от тези случаи свидетелите са били под дванайсет. — Тя вдигна поглед. — Те се раждат с това. Със силата да виждат.

— И кой знае с какво друго. — Мандрейк завъртя стола си и се загледа навън над голите сиви клони на дърветата по площада. Около тях все още се извиваше мъгла и скриваше земята от погледа.

— Добре — каза той, — достатъчно засега. Почти девет е, а аз имам малко лична работа. Благодаря ти за помощта, Пайпър. Ще се видим в министерството по-късно тази сутрин. Не позволявай на онзи страж да нахалства като излизаш.

Известно време след заминаването на асистента си магьосникът остана неподвижен, безцелно почуквайки пръстите си един в друг. Накрая се наведе и отвори едно странично чекмедже на бюрото си. Измъкна един малък платнен пакет и го постави пред себе си. Дръпна плата настрани и разкри бронзов диск, излъскан от употребата през годините.

Магьосникът се взря в кристалното стъкло, вдъхвайки му живот. Нещо в дълбините му се раздвижи.

— Доведи Бартимеус — каза той.

На разсъмване първите хора се върнаха в малкия град. Колебливи, изплашени, опипвайки пътя си по улицата като слепци, те започнаха да оглеждат щетите, нанесени на къщите, магазините и градините им. С тях имаше няколко човека от нощната полиция, суетно размахващи пръчки Инферно и други оръжия, въпреки че заплахата отдавна беше отминала.