Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— И какво ще ми попречи?

Дордолио сви рамене.

— Никой не обича да се прави на глупак. Поведението е дефиниция на живота. Но какво знае един скитник за типовете поведение?

Рейт не знаеше какво да отговори.

— Има хиляди подробности, които се съчетават в образа на един кавалер — продължи Дордолио. — В академията ни учат как да се обръщаме към висшестоящите и към онези, които стоят по-ниско от нас, какви сигнали да подаваме и възприемаме от околните, как да оформяме мислите си — за последното ще се призная в известна слабост. Инструктират ни как да държим оръжието, учат ни на принципите за дуелиране, тъпчат ни главите с генеалогия и хералдика, опознаваме финеса на облеклото и още стотици други неща. Може би смяташ всички тези познания за твърде произволни?

— Банални е по-точната дума — подметна Анахо, който стоеше наблизо.

Рейт очакваше хладен отговор или най-малкото смразяващ поглед, но Дордолио само повдигна с безразличие рамене.

— Какво пък, може би твоят живот е изпълнен с по-важни неща. Или този на фехтувача и търговеца. Никога не забравяй, че яосите са прочути с песимизма си! Аули е постоянна заплаха, ние вероятно сме далеч по-меланхолични, отколкото изглеждаме. Опознали изначалната безсъдържателност на съществуването, ние величаем трепкащата жизненост, над която единствено притежаваме власт, и извличаме пълно и максимално удоволствие от всеки възможен случай, като настояваме това да бъде съпътствано с присъщите формалности. Банални? Упадъчни? Кой е този, дето се справя по-добре?

— Добре де, разбрах те — махна с ръка Рейт. — Но защо смяташ, че песимизмът е отговор на всичко това? Защо не се опитате да разширите своите хоризонти? Струва ми се, че приемате разрушаването на вашите градове с необяснимо безразличие. Отмъщението не е най-благородната постъпка, нито пък сляпото подчинение.

— Ха! — възкликна възмутено Дордолио. — Как може един варварин да вникне в същността на бедствието и неговите последици? Реформаторите в преобладаващата си част потърсиха убежище в аули, ала действията им доведоха обществото ни до крайна възбуда. Цялата ни енергия е насочена към това. Ако беше от благороден род, щях да те пронижа в сърцето за подобно оскърбление.

Рейт се засмя.

— Тъй като нисшият ми произход ме опазва от възмездие, нека ти задам още един въпрос: какво е аули?

Дордолио размаха ръце.

— Варварин, страдащ от амнезия! Не мога да разговарям повече с теб! Питай дирдирчовека — той е по-търпелив от мен — и Дордолио се отдалечи с гневна стъпка.

— Безсмислена проява на чувства — отбеляза спокойно Рейт. — Питам се обаче с какво го ядосах?

— Засрами го — обясни Анахо. — Яосите са чувствителни към срама както очната ябълка към песъчинка. Загадъчни врагове разрушават техните градове, подозират дирдирите, но не смеят да ги обвинят открито и трябва да се задоволят с безсилния си гняв и срама. Тъй като това е типично за тях, то неизменно ги предразполага към аули.

— Което е?

— Убийство. Засегнатият човек — този, който изпитва срам — убива колкото се може повече хора, от всякакъв пол, възраст и независимо от връзките си с тях. След това, когато вече не е в състояние да убива повече, той се предава и потъва в апатия. Наказанието му е ужасяващо и много драматично и просветлява цялата нация, която се стича на мястото на екзекуцията. Всяка от тези екзекуции притежава свой собствен стил и атмосфера и по правило е съпроводена с неистови болки, вероятно доставящи удоволствие на жертвата. Обичай, който владее всички сфери от живота в Кат. Още една причина дирдирите да смятат получовеците за безумци.

Рейт изсумтя.

— С други думи, с появата си в Кат рискуваме да станем жертви на подобно убийство.

— Рискът е незначителен. В края на краищата подобен акт не е всекидневие — Анахо огледа палубата. — Но май стана доста късно — той пожела на Рейт лека нощ и се прибра в своята каюта.

Рейт остана при перилата, загледан в черните води на океана. След кръвопролитията в Пера Кат му се струваше тих и уютен пристан, цивилизована страна, в която може би ще успее да построи своя мечтан кораб. Сега обаче и тази възможност сякаш се отдалечаваше.

Някой застана до него — Хейзари, по-голямата от двете рижи дъщери на Пало Барба.

— Изглеждаш толкова тъжен. Какво те измъчва?

Рейт сведе поглед към бледия овал на лицето й: прекалено дръзко за възрастта, макар в този момент да излъчваше самата невинност — а може би не само невинност, а и кокетство? Рейт преглътна първите думи, които му дойдоха на езика. Момичето без никакво съмнение бе много привлекателно.