Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Браво! — провикна се фехтувачът Пало Барба, който също беше голям почитател на виното. — Знаеш ли, че това е и моето верую? — той измъкна шпагата и я вдигна високо, за да може светлината на фенера да заблести върху равната повърхност на острието. — Каквото е „Варгаз“ за капитана, това е сабята за мен!

— Татко! — провикна се рижата му дъщеря Едве. — А през цялото време твърдеше, че си разумен пансоматист!

— Ако обичаш, прибери острието — намеси се Вал Дал Барба, — преди да си отсякъл нечие ухо.

— Кой? Аз? Майсторът на шпагата? Как можеш да си представиш подобно нещо? Какво пък, щом настояваш. Ще разменя това парче стомана за още една каничка вино.

Разговорът продължи. Дордолио прекоси с клатушкаща се походка палубата и застана до Рейт. Наведе се и прошепна:

— Изненадан съм да срещна скитник толкова умел в беседите и изискан в заключенията.

Рейт се усмихна на Траз.

— Скитниците невинаги са тъпаци.

— Ти ме озадачаваш — призна Дордолио. — От коя степ по-точно произхождаш? Кое е твоето племе?

— Моята степ е много далече, племето ми е разпръснато навсякъде.

Дордолио подръпна замислено мустак.

— Дирдирчовекът смята, че страдаш от амнезия. Според принцеса Син нефрит ти се представяш за човек от друг свят. Чергарчето, което те познава най-добре, не казва нищо по въпроса. Признавам, че всичко това възбужда любопитството ми.

— Качество, което говори за деен ум — изтъкна безстрастно Рейт.

— Така е, така. Нека ти задам един, признавам откровено, абсурден въпрос — Дордолио огледа Рейт предпазливо с крайчеца на окото. — Настина ли вярваш, че произхождаш от друг свят?

Рейт се засмя, докато търсеше подходящ отговор.

— Съществуват четири възможности — заяви той. — Ако наистина съм от друг свят, бих могъл да отговоря с „да“ и „не“. В първия случай ще предизвикам безпокойство. Във втория ще накърня собственото си достойнство. Третата възможност е да съм луд. Четвъртата вероятност е единствената, която ще сметнеш за напълно нормална. Но както сам каза, въпросът ти е абсурден.

Дордолио продължаваше да тегли крайчеца на мустака си.

— Да не би, по някаква странна прищявка на съдбата, да си член на „култа“?

— Вероятно не. За кой „култ“ става дума?

— На пламенните реформатори, които доведоха в предишния цикъл до разрушаването на два от най-великолепните ни градове.

— Доколкото знам, атаката е извършена от неизвестен злосторник.

— Няма значение, „култът“ предизвика нападението, следователно те са причината.

Рейт поклати глава.

— Не разбирам! Неизвестен враг разрушава вашите градове, но огорчението и омразата ви не са насочени към него, а срещу група млади хора, отдадени на опознаването на света. Струва ми се, че насочвате чувствата си не към когото трябва.

Дордолио го огледа хладно.

— Забележките ти понякога са на границата на заяждането.

Рейт се разсмя.

— Не им обръщай внимание. Не зная нищо за този ваш „култ“. Колкото до мястото, откъдето произхождам, предпочитам да твърдя, че не го помня.

— Странна липса на познания, когато по много други въпроси изглеждаш страстно привързан към своето мнение.

— Чудя се защо упорстваш да узнаеш истината — завъртя глава Рейт. — Добре де, какво ще кажеш, ако заявя, че идвам от далечен свят?

Дордолио прехапа устни и премигна на светлината на фенера.

— Не съм мислил за това. Какво пък, прав си, да оставим този разговор. Но ще ти призная, че идеята ми се струва страшничка: древният свят на хората!

— Страшничка? Защо?

Дордолио се засмя неловко.

— Човечеството притежава тъмна половина, то е като камък, притиснал мека почва. Горната му, обърната към слънцето страна е чиста, но преобърнеш ли го, отдолу ще видиш кал и пълзящи гадинки… Ние, яосите, го знаем твърде добре. Но за всичко си има лек и той се нарича аули. Стига приказки! — Дордолио разкърши рамене, завъртя глава и продължи с типичния си, снизходителен тон: — Разбрах, че си твърдо решен да посетиш Кат. Какво смяташ да правиш там?

— Още не зная. Все някъде трябва да живея, защо да не е в Кат?

— Не е никак лесно за един чужденец. Сдружаването с двореца е трудна работа.

— Странно е да кажеш такова нещо. Цветето на Кат твърдеше, че баща й ще ни посрещне с разтворени обятия в двореца Син нефрит.

— Етикецията изисква да прояви гостоприемство, но не можеш да разчиташ да живееш в двореца Син нефрит, също както не би могъл да живееш на дъното на океана само защото някоя риба те е поканила там.