Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Свечеряваше се. До Коуд оставаха поне още стотина мили. Гората се бе разредила до редки черни и златисти дръвчета, разделени от мочурливи полянки, на които пасяха едри шестокраки животни със завити бивни и рога. Никой не гореше от желание да се приземяват по тези места, за да прекарат нощта, но Анахо заяви, че няма смисъл да се появяват по тъмно в града. След като обсъдиха всички възможности, те решиха да привържат въздухолета за короната на едно дърво и го оставиха да виси само на тягата от репулсорите.

След вечеря Цветето на Кат се прибра в стаята си зад салона, Траз отдели известно време да огледа небето и да се вслуша в звуците на животните под тях, сетне се загърна в наметалото си и се изтегна на една от седалките.

Облегнат на перилата, Рейт се любуваше на розовата луна Аз, която достигаше зенита си, тъкмо когато синята Браз се появи над черния ръб на дърветата.

Анахо се присъедини към него.

— Е, какви са ти намеренията за утре?

— Не зная нищо за Коуд. Предполагам, че ще потърсим някакъв транспорт за Драскадия.

— Все още ли държиш да правиш компания на момичето от Кат?

— Разбира се — отвърна малко изненадано Рейт.

— Достатъчно е да я качиш на някой кораб — подметна дирдирчовекът. — Не виждам защо трябва да пътуваш с нея.

— Така е. Но няма причина да оставам в Коуд.

— Защо да няма? Това е град, който всеки дирдирчовек посещава от време на време. Ако имаш пари, там можеш да си купиш всичко.

— Дори космически кораб?

— Едва ли… Ти май не можеш да се отървеш от тази мания.

Рейт се разсмя.

— Наричай я както искаш.

— Признавам, че съм объркан — продължи Анахо. — Най-вероятното обяснение, което съм склонен да приема, е, че страдаш от амнезия и впоследствие си измислил цялата тази история, за да придадеш някакъв смисъл на своето съществуване. История, в която, съвсем естествено, вярваш чистосърдечно.

— Звучи разумно — кимна Рейт.

— Като изключим обаче едно-две странни обстоятелства — добави замислено Анахо. — Като например приборите, които носиш: електронния телескоп, твоето лъчево оръжие, останалите неща. Не мога да позная къде са изработени, макар че са равностойни на добро дирдирско снаряжение. Навярно на родната планета на уонките, или греша?

— Как бих могъл да знам, след като имам амнезия?

Анахо се засмя сухо.

— И все още ли възнамеряваш да отидеш в Кат?

— Разбира се. А ти какво смяташ да правиш?

Анахо повдигна рамене.

— Като си помисля, всяко място е не по-лошо от останалите. Съмнявам се обаче, че си даваш сметка какво те очаква в Кат.

— Не зная нищо за Кат — призна Рейт, — само каквото съм чувал от вас. Изглежда, хората там са доста цивилизовани.

Анахо го потупа покровителствено по рамото.

— Те са яо , ревностна раса, пристрастена към обреди и екстравагантни празненства, отдадени са изцяло на пламенния си темперамент. Някои от забавленията им обаче може да не ти се понравят.

Рейт смръщи вежди.

— Дано не се налага да участвам в тях. Момичето гарантира за благодарността на баща си, което би трябвало да опрости значително нещата.

— Формално благодарност ще има. Сигурен съм в това.

— Формално? Не действително?

— Фактът, че двамата с девойката сте били в интимна близост през време на пътуването, вероятно ще усложни нещата.

Рейт се усмихна кисело.

— „Интимна близост“ е малко пресилено като оценка — той погледна през рамо към палубата. — Честно казано, не мога да го разбера това момиче. Струва ми се дори, че е малко притеснена от перспективата да се завърне у дома.

Анахо рееше поглед из мрака.

— Как може да си тъй наивен? Съвсем естествено е тя да се ужасява от момента, когато ще трябва да представи трима ни пред катайското общество. Предложи й да я пратиш вкъщи сама и ще видиш отново радост в очите й.

Рейт се разсмя горчиво.

— В Пера тя пееше друга песен. Молеше ме да я върна в Кат.

— Защото тогава подобна възможност изглеждаше нищожна. А сега трябва да приеме суровата реалност.

— Но това е абсурдно! Траз е такъв, какъвто е. Ти си дирдирчовек, естествено, не си виновен за това…

— Проблемът не е в нас двамата — прекъсна го Анахо с елегантно махване на ръката. — Нашите роли са неизменни. Трудността произхожда от твоя случай и може би наистина ще е най-добре да пратиш девойката сама с някой кораб.

Рейт продължаваше да гледа към морето от озарени от лунната светлина корони на дървета. Ако дирдирчовекът беше прав, нещата придобиваха съвсем различна окраска. Да не отиде в Кат, би означавало да изостави надеждата за построяване на космически кораб. Единствената възможност тогава щеше да е да открадне кораб от дирдирите, от уонките или — в краен случай — от сините часки. Все опасни начинания.