Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Как може да се изказваш с такава сигурност? Наблюдавал ли си процеса с очите си? Виждал ли си някога фунг със самка или с малко? — той разкриви устни в подигравателна усмивка. — Не! Те живеят съвсем сами, безумци като тях не могат да се размножават по двойки!

Анахо размаха пръст като строг и недоволен учител.

— Ако това е въпросът, пнумите също са големи самотници. Ала въпреки това се размножават, по своя си чудноват начин. Някои изказват становището, че се опрашват и пъпкуват. Истината обаче е, че след толкова много години на Тчай все още знаем твърде малко за фунгите и пнумите.

Траз изсумтя, достатъчно умен, за да не противоречи на заключението на Анахо, и твърде горд, за да изостави собствената си теза. На свой ред дирдирчовекът не прояви желание да се възползва от незначителната си преднина. С времето, помисли си Рейт, тези двамата може би ще се научат да се уважават.

На сутринта Анахо отново се зарови в двигателя, докато останалите потръпваха от студения вятър, който полъхваше от север. Траз предсказа мрачно, че ще вали, и малко след това се появиха ниски черни облаци, а околните хълмове се скриха в мъгла.

По някое време Анахо подаде глава и захвърли ядосано инструментите.

— Направих каквото можах. Корабът ще лети, но не за дълго.

— И колко време ще изкара според теб? — попита Рейт, усетил, че Илин-Илан е застанала до него и слуша разговора. — До Кат?

Анахо щракна с пръсти и размаха ръце в непонятен, дирдирски жест.

— Съмнявам се, че ще стигнем до Кат. Не и с тази машина — тя се разпада пред очите ми.

Илин-Илан отмести поглед встрани, стиснала до бяло юмручета.

— Ако полетим на юг, може да се доберем до Коуд на Дуан Жер — продължи Анахо, — а там да потърсим транспорт до Драскадия. Този маршрут е по-дълъг и по-бавен, но поне е сигурно, че някой ден ще видим Кат.

— Изглежда, нямаме друг избор — промърмори Рейт.

Известно време те летяха на юг, следвайки коритото на широката река Набига, като се носеха само на няколко метра над повърхността, за да не натоварват излишно двигателя. Набига извиваше бавно на запад, разделяйки Мъртвата степ от Аманската, и въздухолетът продължи на юг през един негостоприемен район с тъмни гори, тресавища и мочурища и едва на следващия ден излезе над степта. По някое време съзряха в далечината керван — линия от каруци с високи колела и поклащащи се платформи с къщи отгоре, при друг случай доближиха група чергари, които носеха червени перести украшения на раменете си и пришпориха своите животни в бясна гонитба през степта, докато накрая се отказаха, след като въздухолетът започна да набира преднина.

По-късно същия следобед платформата изкатери мъчително склоновете на поредица от тъмнокафяви хълмове. Въздушният кораб отново започна да се тресе и от кутията долитаха познатите, ужасяващи стържещи звуци. Рейт летеше съвсем ниско, понякога докосваше върховете на черните папрати под тях. Когато прекосиха невисок скат, те се озоваха над поляна, където лагеруваха странни същества с дълги бели роби, на пръв поглед човеци. Те се разбягаха с викове, някои се проснаха на земята, но веднага щом се съвзеха, откриха яростен огън с допотопните си мускети, ала не успяха да уцелят въздухолета, който заради повредения двигател следваше непредсказуем, криволичещ курс.

Цяла нощ летяха над гъста гора и зората разкри още от същото: тъмнозелен килим, покриващ Аманската степ докъдето стигаше погледът, въпреки че според Траз степта свършвала при хълмовете и това под тях било Голямата Дадузка гора. Анахо не бе склонен да се съгласи така лесно с него и в израз на открито недоверие извади една карта и започна да мести издължения си пръст по различни топографски отметки, за да докаже, че е на друго мнение.

Четвъртитото лице на Траз придоби инатливо и злобно изражение.

— Това е Голямата Дадузка гора — запъна се той. — Два пъти, докато носех емблемата Онмале, съм водил тук племето за билки и треви.

Анахо сгъна картата.

— Всичко е едно цяло — обяви примирително. — Степ или гора, трябва да я прекосим — машината отново издаде жалостив звук и той погледна назад. — Предполагам, че ще се доберем до покрайнините на Коуд, но едва ли ще продължим нататък. Сигурно, когато вдигнем капака, ще открием вътре купчина прах.

— Но ще стигнем ли Коуд? — попита Илин-Илан с безизразен глас.

— Надявам се. Остават само двеста мили.

Илин-Илан изведнъж се ободри.

— Колко ще е различно сега — заяви тя. — Предния път, когато посетих Коуд, бях пленница на жриците! — последната мисъл обаче явно отново пробуди мрачни мисли и тя увеси глава.