Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Помещението се свързваше с друго през ниска арка. Имаше друга стая след първата, после още една и още една, всичките озарени от бледата светлина на лампите на тавана. Рейт се притаи зад една ракла и зачака.

Измина час, после още един. Рейт започна да губи търпение и реши да разузнае наоколо. В една странична стаичка откри сандък с изкуствени темета, всяко снабдено с надпис и неясни знаци. Той избра едно и го пробва. Изглежда, му пасваше добре — Рейт го свали и махна надписа. От купчината стари дрехи си хареса наметало и се загърна с него до брадичката. Надяваше се, че от известно разстояние и без да привлича вниманието, ще го сметнат за часкоид.

Светлината от прозорците избледня, Рейт надзърна и установи, че слънцето се е скрило зад облаци. Адараците поклащаха бавно клони. Рейт се изкатери на прозореца и огледа небето — поне за момента не се виждаха никакви въздушни шейни. Той излезе в градината, избра подходящо дърво и се покатери. Кората беше хлъзгава и мека, което доста затрудни задачата му. Най-сетне, целият омазан с ароматна мъзга и плувнал в пот под дебелото наметало, той се добра до покрива на погребалния дом.

Тук приклекна и първо погледна към Дадиче. Въздушните шейни бяха изчезнали, небето беше кафеникаво сиво в наближаващия здрач.

Рейт доближи края на покрива и огледа стената. Горният й край бе само на два метра от него, плосък, ако се изключеха високите трийсетина сантиметра зъбци на равни разстояния. Предупредителна система? Рейт не можеше да си представи друго предназначение. От другата страна стената бе висока близо десет метра — осем, ако се улови за ръба и увисне надолу. Рейт се опита да прецени шансовете си да се приземи, без да си счупи или изкълчи нещо — около трийсет процента, в зависимост от почвата в подножието на стената. С въже спускането щеше да е фасулска работа. В склада не беше видял въжета, но имаше достатъчно дрехи, от които да си направи. Но първо — какво ще се случи, когато пристъпи върху горната част на стената?

За да провери това, Рейт си свали наметалото. Придвижвайки се по покрива, докато доближи стената със зъбците, той размаха наметалото над тях.

Резултатът беше незабавен и стряскащ. От два съседни зъбеца бликнаха ярки огнени езици, които пронизаха наметалото и го подпалиха. Рейт го хвърли на покрива и скочи върху него, за да потуши пламъците, като се озърташе изплашено. Не се съмняваше, че някъде се е задействала аларма. Дали да рискува и да скочи от стената, а после да побегне през пущинака? Шансовете му бяха доста лоши и дори безнадеждни, ако го приклещеха на открито. Той се върна при дървото и се спусна обратно долу. В небето вече кръжаха няколко въздушни шейни. Рейт дочу далечно и пронизително свирене, което определено му действаше на нервите… Той хукна обратно към дърветата. Вниманието му привлякоха отблясъци на вода — зад дърветата имаше малко езеро, обрасло с бледи водни растения. Рейт захвърли обгореното наметало и фалшивото теме и скочи във водата, потопи се до шия и зачака.

Изминаха няколко безкрайно дълги, минути. В двора пристигна отряд мотоциклетисти. Две небесни шейни спуснаха обонятелни детектори над дърветата, едната вдясно от него, другата вляво. Те се отдалечиха бавно на изток — изглежда, сините часки смятаха, че е скочил от оградата и че сега е някъде навън, в полето. Ако наистина беше така, шансовете му да се измъкне незабелязано по-късно значително нарастваха… Постепенно Рейт усети, че нещо се движи на дъното на езерото. Някакво мускулесто, целеустремено тяло. Змиорка? Водна змия? Пипала? Рейт буквално изхвърча от езерото. Едва изминал десетина крачки, той чу нещо да се подава с шляпане от езерото и да издава звук, който наподобяваше разочаровано сумтене.

Рейт вдигна захвърленото наметало и фалшивото теме и се отдалечи от погребалния дом, оставяйки след себе си мокра диря.

Скоро стигна тясна алея, която се виеше между къщичките на часкоидите. Нощем те изглеждаха стаени, затворени, тайнствени. Имаха малки прозорчета, на два метра над земята. Някои изпускаха бледожълта светлина, като от газен фенер, което учуди Рейт. Със сигурност една толкова технологично напреднала раса като сините часки би могла да осигури на своите помощници електрическо и дори нуклеонично осветление… Поредният тчайски парадокс.

Мокрите дрехи не само тежаха, но и смърдяха отвратително. Това донякъде беше предимство, помисли си Рейт, защото щяха да прикрият неговата миризма. Той нахлузи фалшивото теме и се загърна в мокрото наметало. След това продължи с бавна и вдървена крачка към градската порта.