Джак Ванс: Дирдирите. Пнумите

Не без усилие Рейт овладя гласа си и попита:

— Какво сте направили с нея?

— Току-що премина първата течна обработка. Тя подготвя кожата и отваря порите за втората течна.

— Доведете я тук.

Зап-210 излезе от клетката. Рейт я хвана за ръка и я погали по главата.

— Вече си в безопасност. Връщаме се на повърхността — той почака няколко минути, докато девойката се съвземе от уплахата и осъзнае, че е спасена.

Пнумите се приближиха.

— Очакваме да ни бъдат върнати картите — заяви един от тях.

Смехът на Рейт бе малко пресилен.

— Още не. Имам и други условия — но няма да ги обсъждам тук. Нека напуснем това място. Музеят на Вечността ми действа потискащо.

В зала от полиран сив мрамор Рейт бе посрещнат от старейшините на пнумите.

— Аз съм човек — заговори без предисловие той. — Обезпокоен и отвратен съм от неестествения начин на живот на моите сънародници — пнумеците. Трябва да преустановите експериментите с човешки деца и да преместите всички деца на пнумеци на повърхността, където да останат под ваша опека, докато бъдат в състояние да се грижат за себе си.

— Но това би означавало край за пнумеците!

— Така е, но защо не? Вашата раса е на повече от седем милиона години. Пнумеците ви служат от около трийсет хиляди години. Едва ли ще изпитате непреодолими затруднения, след като се разделите с тях.

— Добре, съгласни сме. Но какво ще стане с картите?

— Ще унищожа всички, освен няколко копия. Нито едно от тях няма да попадне в ръцете на вашите врагове.

— Не е достатъчно! Пак ще живеем в постоянна заплаха.

— Не е моя грижа. Това е предпазна мярка, която ще гарантира изпълнението на моите изисквания. С течение на времето ще си получите картите.

Пнумите обсъдиха ситуацията с тревожен шепот. Накрая един от тях заяви:

— Съгласни сме с твоите условия.

— В такъв случай бих искал да ни извадите на повърхността, край сивишките солници.

По залез-слънце в солниците цареше обичайната тишина. Карина 4269 бе увиснала в мъждивата омара над хълмовете, отразявайки се в дирдирските кули. Рейт и Зап-210 приближиха складовете. Откъм канцеларията излезе да ги посрещне зарадваният Анахо.

— Докарах въздухолета — докладва той. — Нищо повече не ни задържа тук.

— Да побързаме тогава. Не мога да повярвам, че сме свободни.

Въздухолетът се издигна над солниците и полетя на север.

— Къде отиваме? — попита Анахо.

— В котанските степи, южно от мястото, където се срещнахме за първи път.

Летяха през цялата нощ над голата вътрешност на Кислован, сетне над Първото море и котанските тресавища.

Призори се озоваха в покрайнините на степта и Рейт забави ход, за да огледа местността. Прелетяха над една гора и той посочи полянката в средата.

— Ето го — това е мястото, където се спуснах на Тчай. Лагерът на хората емблеми е на изток. Там, край оня перест храсталак, погребахме Онмале. Да се спуснем долу.

Въздухолетът се приземи. Рейт скочи на земята и се отправи бавно към храстите. Зад тях лъщеше метален корпус. Отнякъде се появи Траз и махна с ръка.

— Знаех си, че ще дойдеш.

Траз изглеждаше променен. Беше възмъжал… и нещо повече. На едното си рамо носеше медальон от желязо, камък и дърво.

— Виждам, че си изровил емблемата.

— Да. Тя ме зовеше. Всеки път, когато се озовавах в степта, чувах гласове — вождовете на Онмале ме викаха от страната на мрака. Изрових емблемата и те млъкнаха.

— А корабът?

— Готов е. Четирима от техниците са тук. Един остана в Сивиш, двама се изплашиха и тръгнаха през степта за Хедайха.

— Колкото по-скоро отлетим, толкова по-добре. Ще повярвам, че сме избягали едва когато излезем в космоса.

— Всичко е готово.

Анахо, Траз и Зап-210 влязоха в кораба. Рейт хвърли прощален поглед към небето. Наведе се, взе шепа от земята на Тчай, стисна я и я прибра в джоба си. След това се пъхна през люка и го затвори. Двигателите изреваха. Корабът се издигна в небето. Повърхността на Тчай се отдалечаваше бързо, скоро планетата се превърна в сияещ овал, смали се до сиво-кафява топка и накрая изчезна.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4592

Издание:

Джак Ванс. Дирдирите. Пнумите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-585-943-4

Инициатори — неточен превод на думата тсаугш, означаваща приблизително ловен отряд, предявил претенции да преследва плячка или да изпълни определена задача, за да спечели по-високо положение или да се прослави. — Б.а.