Джак Ванс: Дирдирите. Пнумите

Той огледа притихналата група.

— Аз съм Адам Рейт — заговори с ясен глас. — Идвам от Земята. Какво искате от мен?

— Да заемеш мястото си във Вечността.

— Вече съм тук — отвърна Рейт, — но смятам да си тръгна. Надявам се, ще оцените факта, че дойдох по своя воля?

— Така или иначе щеше да дойдеш — по един или друг начин.

— Грешите. Нямаше да дойда. Но вие отвлякохте моята спътница. Слязох тук, за да я взема и да я върна на повърхността.

Пнумите, като по неуловим сигнал, пристъпиха едновременно и заплашително напред. Приличаха на призраци от кошмар.

— Как смяташ да го постигнеш? Намираш се в Музея на Вечността!

Рейт помисли малко, преди да отговори.

— Зная, че пнумите живеят от много отдавна на Тчай.

— Така е, от много-много отдавна. Ние сме душата на Тчай. Ние сме самият свят.

— Но на Тчай живеят и други раси — някои от тях са по-могъщи от вас.

— Те идват и си заминават — пъстри сенки, които ни забавляват и развличат. Прогонваме ги веднага щом сметнем за нужно.

— Не се ли боите от дирдирите?

— Те не могат да ни сторят нищо. Не познават най-съкровените ни тайни.

— Ами ако ги знаят?

Тъмните очертания пристъпиха още крачка напред.

— Ако дирдирите знаят всички ваши тайни — провикна се Рейт, — ако познават тунелите, проходите и местата за излизане на повърхността?

— Предположението ти е абсурдно.

— Което не пречи да бъде самата истина. Аз бих могъл да им помогна — Рейт извади синята папка. — Разгледайте това.

Пнумите се наведоха неохотно над папката.

— Изчезналите карти!

— Грешите — поправи ги Рейт. — Това са техни копия.

Пнумите нададоха ниски, изплашени викове, наподобяващи скимтенето на нощните кучета — Рейт неведнъж бе чувал подобни звуци в котанските степи.

Тъжните провлечени ридания скоро утихнаха. Пнумите стояха неподвижно в полукръг. Рейт почти долавяше витаещата във въздуха заплаха, излъчвана от тези страховити и силни създания.

— Успокойте се — заговори той. — Засега нищо не ви застрашава. Картите са гаранция за моята безопасност, нищо няма да ви се случи, стига да се завърна на повърхността. В противен случай ще бъдат предадени на сините часки и дирдирите.

— Това е недопустимо. Картите трябва да бъдат прибрани на сигурно място. Няма друга алтернатива.

— Думите, които се надявах да чуя — подсмихна се Рейт и огледа полукръга. — Съгласни ли сте с моите условия?

— Още не сме ги чули.

— Искам да ми върнете жената, която отвлякохте вчера. Ако е мъртва, чака ви сурово наказание. Дълго след това ще проклинате името ми.

Пнумите стояха мълчаливо.

— Къде е тя? — попита с рязък тон Рейт.

— Тя е в „Музея“ предстои да бъде кристализирана.

— Жива ли е? Или мъртва?

— Все още е жива.

— Къде е — питам ви?

— В другия край на Полето на паметниците — очаква да започне подготовката.

— И не сте й сторили нищо?

— Тя ще живее.

— В такъв случай извадихте късмет.

Пнумите продължаваха да го гледат, сякаш не разбираха какво им казва.

— Доведете я тук или ме отведете при нея — което от двете ще стане по-бързо.

— Ела.

Те поеха напряко през Полето на паметниците — равна площ, покрита със статуи или фигури, олицетворяващи същества от стотици различни раси.

— Какви са тези същества?

— Те представляват епизоди от живота на Тчай, с други думи, от нашия живот. Ето там типичен шиван , пристигнал на планетата преди седем милиона години. Това е ранен кристал, тоест от най-старите — спомен от далечно време. Зад него виждаш гией — народът им е основал осем империи, преди да бъде прогонен от фисеите , които на свой ред побягнаха от светлината на червеното джудже Хси. Още по-нататък има и други, отдавна потънали в забрава.

Групата продължи да крачи по широките алеи. Паметниците бяха черни, със златисти и сребристи контури — тук имаше четириноги, триноги и двуноги създания, с глави или външни церебрални сакове, с очи, оптични израстъци, гъвкави сензори, призми. Рейт спря пред една висока и масивна фигура с огромен череп, вдигнала триметров меч. Това беше прародителят на добре познатия му зелен часк. Малко по-нататък син часк наблюдаваше група приведени стари часки, заобиколени с антураж часкоиди. Сетне идваше ред на дирдирите и дирдирхората, при които бяха поставили и двама мъже и две жени от непозната за Рейт раса. Встрани самотен уонк, мрачен и навъсен, надзираваше отряд поробени човеци. Зад тях се издигаха още подобни скулптурни групи, както и един последен, празен пиедестал, след което алеята се спускаше надолу, покрай черен хълм, към бавно течаща тъмна река, чиято повърхност бе изпъстрена със сребристи водовъртежи. На брега на реката имаше клетка със сребърни решетки — в клетката се свиваше изплашено Зап-210. Когато съгледа Рейт, на лицето й се отрази цяла палитра от противоречиви чувства — мъка и радост, облекчение и изненада. Бяха й свалили горните дрехи и сега бе само по риза.