Джак Ванс: Дирдирите. Пнумите

Рейт втренчи гневен поглед в пнумека. Бледото лице беше безразлично като муцуна на риба. Всякакви заплахи, молби и убеждения секнаха в гърлото на Рейт. Забавянето или съпротивата можеха да доведат до ужасяващи последствия, тази мисъл накара стомаха му да се свие. Той пристъпи в клетката.

Порталът се затвори. Клетката внезапно полетя надолу, спускайки се бързо, но с контролирана скорост. Измина една минута. Клетката спря. Порталът се разтвори. Рейт пристъпи в непрогледния мрак. Под краката му блесна ивица от жълти точки, която се отдалечаваше право напред. Той се огледа. Наостри слух. Нищо, нито звук, нито усещане за нечие присъствие. Завладян от странното чувство за обреченост, пое по жълтата линия.

От време на време светещите точки извиваха в една или друга посока. Рейт ги следваше неотстъпно, страхувайки се от това, което би могло да дебне в мрака от двете страни. За момент му се стори, че чува далечен приглушен тътен, като от въздушна струя, извираща от голяма дълбочина.

Мракът неусетно се разсея, прогонен от невидими светлинни източници. Тунелът свърши неочаквано и Рейт се озова в самия край на огромна подземна галерия, изпълнена с предмети, чиито контури едва се различаваха в бледожълтото и сребристо сияние. Под краката му започваше стълбище, Рейт започна да се спуска бавно, като се озърташе.

Когато стигна дъното, спря, завладян от неописуем ужас — точно пред него стоеше пнум.

Полагайки огромни усилия да запази самообладание, Рейт си пое дъх и произнесе с най-твърдия глас, на който бе способен в този момент:

— Аз съм Адам Рейт. Дойдох тук за една млада жена, моя спътница, която бе отвлечена вчера. Доведете я незабавно.

Мрачната фигура заговори с нисък, дрезгав шепот:

— Ти ли си Адам Рейт?

— Да. Къде е жената?

— И си дошъл тук от Земята?

— Какво е станало с жената? Кажете ми!

— Защо пристигна на Стария Тчай?

Рейт усети как го завладява отчаяние.

— Какво е станало с момичето! Казвай веднага! — извика.

Тъмната фигура се отдалечи безшумно. Рейт постоя малко в нерешителност, не знаейки какво да стори.

Златистите и сребристите светещи предмети сякаш станаха по-ярки или може би Рейт бе започнал да привиква с мрака. Вече различаваше смътни очертания — рафтове, скелета, наподобяващи китайска пагода, редове от колони. Зад тях изникваха силуети със сребърни и златни контури, ала умът му все още не бе в състояние да обхване цялостната картина.

Пнумът се отдалечаваше бавно. Обхванат от гняв, Рейт се затича след него. Застигна го, сграбчи го за твърдото като гранит рамо и дръпна рязко назад. За негова изненада пнумът полетя надолу, но ръцете му се завъртяха около ставите и опряха в земята, също като на лапи на четириного. Главата на извънземния описа кръг около оста си и клюмна към земята — застанал в тази поза, пнумът ужасно заприлича на нощно куче. Преди още Рейт да се е съвзел от изненадата, пнумът отново се изправи на два крака и го изгледа отвисоко, с хладно неодобрение.

Рейт едва сега намери сили да заговори.

— Трябва незабавно да разговарям с някого от вашите управници. Това, което ще му кажа, не търпи отлагане. Засяга не само мен, но и вас!

— Това е Музеят на Вечността — заяви с пресипнал глас пнумът. — Думите ти тук нямат значение.

— По друг начин ще започнеш да разсъждаваш, когато ме изслушаш.

— Последвай ме, за да заемеш своето място във Вечността. Очакват те — съществото отново се отдалечи. Рейт прехапа толкова силно устни, че очите му се наляха със сълзи. Ако нещо се е случило със Зап-210, ще ги накара да платят, независимо от последствията.

Те повървяха няколко минути и преминаха през обрамчен с колони портал в ново подземно царство: място, което Рейт оприличи на добре поддържан мемориал на Земята.

По широката алея отпред, очертана от познатите златисти и сребристи линии, се разхождаха едри тромави фигури. На Рейт му беше трудно да ги разпознае. Фигурите се насочиха право към него. Когато наближиха, той видя, че са пнуми. Бяха поне двайсетина и съдейки по някои неуловими на пръв поглед признаци като вглъбеност и осанка, очевидно заемаха високо положение в тукашната йерархия. Докато разглеждаше смълчаните силуети в този мрачен и тайнствен ъгъл на Музея на Вечността, Рейт неволно се зачуди на собственото си спокойствие. Но какво друго му оставаше? При подобни обстоятелства нормалното поведение и реакция са абсолютно неприложими. По някакъв начин, черпейки от вътрешните си резерви, той трябваше да наложи волята си и да постигне замисленото, макар да бе заобиколен от чуждоземни същества, движени от неразбираеми и странни мотиви.