— Локхаря трябва да е Зарфо Детуайлер, а тангът няма да е друг, освен Исам.
Пазачът се надигна и надзърна над рамото му.
— А тази коя е? — попита, сочейки Зап-210.
— Приятелка. Тя знае, че съм Адам Рейт, и може да й се има доверие.
— Инструктираха ме да не се доверявам никому, освен на Адам Рейт.
— Аз съм Адам Рейт. Казвай каквото имаш да ми казваш.
— Приближи се. Остава да ти задам един последен въпрос — старецът се наведе и прошепна в ухото на Адам: — В Коуд Адам Рейт се запозна с един яоски благородник.
— Името му е Дордолио. А сега, какво е посланието за мен?
— Нямам послание.
— Тогава защо ми зададе всички тези въпроси? — избухна Рейт, чието търпение се бе изчерпало.
— Защото Адам Рейт има приятел, който би искал да го види. Аз трябва да отведа Адам Рейт при този приятел, без никой да разбере.
— И кой е този приятел?
Старецът размаха пръст.
— Шшшт! Не отговарям на никакви въпроси. От мен се иска да се подчинявам на дадените ми инструкции, точно затова ми плащат.
— Хубаво де, какви ха тези инструкции?
— Да заведа Адам Рейт на едно място. С това се изчерпват задълженията ми.
— Много добре. Да тръгваме.
— Веднага щом си готов.
— Готов съм.
— Да вървим — старецът се отправи към пътя и Рейт и Зап-210 го последваха.
Пазачът внезапно спря.
— Без нея. Само ти.
— Тя може да дойде.
— В такъв случай никъде няма да вървим и аз не знам нищо.
Рейт продължи да упорства ида спори, но безрезултатно.
— И колко далеч е това място? — попита накрая.
— Не е далече.
— Една миля? Две?
— Не е далече. Скоро ще се върнем. Защо се дърпаш? Жената няма да избяга. И да хукне нанякъде, друга ще си намериш. Аз така правех на твоите години.
Рейт огледа околността — пътя, порутените къщурки из солниците, полето наоколо. Не се виждаше жива душа, ала това не му вдъхваше особено спокойствие. Той погледна към Зап-210. На устните й трепкаше неуверена усмивка. Някаква отдалечена част от съзнанието му отчете факта, че това бе първата искрена усмивка на иначе сериозното й, навъсено лице. Рейт й заговори с настойчив глас:
— Иди в канцеларията и залости вратата. На никого няма да отваряш. Ще се върна веднага щом мога.
Зап-210 влезе в канцеларията. Вратата се хлопна и Рейт чу хлъзгането на резето. Той се обърна към стареца:
— Да побързаме! Води ме при този мой приятел.
— Последвай ме.
Старецът закуцука мълчаливо по пътя и свърна напряко през солниците към покрайнините на Сивиш. Рейт го следваше, изпълнен с неувереност и подозрение.
— Къде всъщност отиваме? — провикна се той.
Старецът махна неопределено с ръка.
— Кой е този човек, с когото трябва да се срещна? — продължи да упорства Рейт.
— Приятел на Адам Рейт.
— Да не е Айла Гмуреца?
— Не ми е позволено да му разкривам името. Нищо не мога да кажа.
— Дано по-скоро приключим с тази история — въздъхна Рейт.
Старецът се насочи към една от последните къщички, която стърчеше встрани от останалите. Беше доста стара, ако се съдеше по покритата с плесен, сива и напукана стена. Той доближи вратата, почука и се отдръпна встрани.
Отвътре се чу шум. Нещо помръдна зад единствения прозорец. Вратата се отвори. На прага застана Анке ди афрам Анахо. Рейт въздъхна облекчено.
— Това ли е човекът? — попита с вреслив гласец старецът.
— Да — кимна Анахо. — Това е Адам Рейт.
— Дай ми парите тогава, търпение нямам да свърша с тази работа.
Анахо влезе вътре и се върна с кесия секвини.
— Ето ти уговореното. Ела пак след месец. Ще има още за теб, ако междувременно си държиш езика зад зъбите.
Старецът взе кесията и си тръгна.
— Къде е Траз? — попита изгубил търпение Рейт. — Къде е корабът?
Анахо само поклати глава.
— Не зная.
— Какво?
— Ето какво се случи. Ти беше отвлечен от гжиндра. Айла Гмуреца бе ранен тежко, но не умря. Три дни след събитията неколцина дирдирхора дойдоха за Айла и го отведоха в Стъкления блок. Той хленчеше, дърпаше се, ругаеше и заплашваше, но нищо не помогна. По-късно узнах, че направил страхотно представление по време на лова, държал се като побъркан, тичал презглава, крещял с пълно гърло… Дирдирхората видяха кораба, когато идваха за Айла, уплашихме се, че пак ще се върнат. И тъй като машината бе готова за полет, решихме да я махнем от Сивиш. Аз останах да те чакам. Посред нощ Траз и неколцина техници вдигнаха кораба и отлетяха към едно място… Траз каза, че знаеш кое.
— Кое? — попита Рейт.
— Не ми го каза, за да не мога да го издам, в случай че ме заловят. Само написа „Онмале“ на навеса. Каза, че ще се сетиш къде трябва да идеш.
Читать дальше