Джак Ванс: Дирдирите. Пнумите

— Да вървим при склада. Оставих там един приятел.

— Знаеш ли какво означава „Онмале“? — попита Анахо.

— Мисля, че се досещам. Но не съм сигурен.

Върнаха се по същия път.

— Онзи въздухолет все още ли е на наше разположение? — попита Рейт.

— Да, дистанционното е у мен. Не виждам защо да не можем да го използваме.

— Значи положението не е чак толкова лошо… Междувременно, преживях доста интересни неща — той разказа на Анахо част от приключенията си. — Избягах от Убежищата. По някое време започнаха да ме преследват двама гжиндра. Може би бяха наети от кхорайците или пнумите са ги пратили подире ни. Видяхме други гжиндра в Урманк, които се качиха с нас на борда на „Ниахар“. Предполагам, все още са на Сасчанските острови, но не съм сигурен. Оттогава никой не ни е преследвал, но въпреки това ми се ще да напуснем Сивиш час по-скоро.

— Готов съм да тръгна веднага — увери го Анахо. — Всеки миг късметът може да ни изневери.

Най-сетне стигнаха складовете на Гмуреца. Рейт спря. Изглежда, се бе случило това, от което се бе опасявал подсъзнателно. Вратата на канцеларията зееше. Рейт хукна нататък, следван от Анахо.

Нямаше и следа от Зап-210 — нито в канцеларията, нито из складовете.

Точно пред вратата на канцеларията почвата бе съвсем мека и там се виждаха отпечатъци от боси крака.

— Гжиндра — поклати глава Анахо. — Или пнумеци. Не може да са други.

Рейт плъзна поглед над застиналите в мълчание солници. Какво да правят? Накъде да вървят, за да я търсят? Ами Траз, космическият кораб, завръщането на Земята? Рейт се отпусна уморено върху един празен сандък. Анахо го наблюдаваше с тъжно, издължено лице, като застаряващ, изгубил славата клоун. Накрая произнесе с мрачен глас:

— Най-добре да тръгваме.

Рейт разтърка чело.

— Почакай малко. Трябва да помисля.

— Какво толкова има да мислиш? Щом е в ръцете на гжиндра, значи е изчезнала безследно.

— Това ми е ясно.

— Не можеш да направиш нищо.

Рейт погледна към хълмовете.

— Сигурно ще я отведат под земята. А след това ще я хвърлят в бездната. Безсилен си да я спасиш, така че по-добре я забрави. Траз ни чака при кораба.

— Все още мога да направя нещо — възрази Рейт. — Да сляза след нея.

— Под земята? Това е безумие! Никога няма да се върнеш!

— Веднъж вече се върнах.

— Прищявка на съдбата.

Рейт се изправи. Анахо продължаваше да го убеждава отчаяно:

— Разбери, няма шанс да се върнеш. Помисли за Траз. Нима ще го оставиш да те чака до края на дните си? Дори не мога да му кажа, че си пожертвал всичко, след като не знам къде е.

— Не възнамерявам да пожертвам всичко — отвърна Рейт. — Защото ще се върна.

— Ами! — изпръхтя презрително Анахо. — Този път пнумите няма да допуснат грешка. Ще те провесят над бездната заедно с момичето.

— Не — поклати глава Рейт. — Няма да го направят. Трябвам им за Музея на Вечността.

Анахо размаха в почуда ръце.

— Така и не се научих да те разбирам! Добре, върви под земята! Забрави верните си другари! Прави каквото знаеш! Кога ще слезеш? Сега ли?

— Утре — отвърна Рейт.

— Утре. И защо е това забавяне? Защо ще лишаваш пнумите от своето сияйно присъствие чак до утре?

— Защото днес ще направя някои приготовления. Ела, трябва да идем до града.

Призори Адам Рейт се отдалечи към покрайнините на солниците. Тук преди няколко месеца той и приятелите му бяха засекли сигналите, които си разменяше Айла Гмуреца с гжиндра. Сега Рейт също носеше огледалце. Веднага щом Карина 4269 се издигна над хоризонта, той плъзна едно слънчево зайче из околните хълмове.

Измина близо час. Рейт продължаваше методично да святка с огледалцето, засега без никакъв резултат. Но ето че изведнъж, като че от въздуха изникнаха две тъмни фигури. Бяха щръкнали на неколкостотин крачки от него и го разглеждаха, без да помръдват. Рейт завъртя леко огледалцето. Фигурите се раздвижиха и запристъпваха като хипнотизирани към него. Рейт се запъти да ги пресрещне. Не след дълго двамата спряха на петнайсетина крачки от него.

Измина една минута. Тримата се разглеждаха. Лицата на гжиндра бяха засенчени от нахлупените шапки, те бяха мъртвешки бледи, лисичи, с дълги, тънки носове и скосени черни очи. След като почакаха малко, двамата гжиндра скъсиха разстоянието.

— Ти си Адам Рейт — произнесе единият с нисък глас.

— Да, аз съм Адам Рейт.

— Защо ни сигнализираш?

— Вчера вие отведохте моята спътница.

Гжиндра не отговориха.

— Истина ли е, или не?