Дъглас Престън - Черен лед

Но като гледаше сбирката от натрошени кости, Брамбъл почувства как се заражда нехарактерно за него любопитство. Тишината в лабораторията бе нарушена от подсвиркваната мелодия на „Потомъкът на Шилелаг“.

Вече по-бързо, ускорил и темпото на мелодията, Брамбъл приключи с подреждането на скелета. Изследва вещите: копчета, парчета от дрехи, стар ботуш. Имаше, разбира се, само един ботуш; гламавите търсачи бяха пропуснали другия. Както и дясната ключица, парче от слабинната кост, лъчевата кост на лявата ръка, китките… Направи си на ум списък на липсващите кости. Поне черепът беше налице, макар и натрошен на няколко парчета.

Наведе се по-близо. Той също бе осеян с паяжината на получени преди смъртта фрактури. Рамката на орбитите бе тежка; долната челюст — силна, определено костите бяха на мъж. Ако се съди по свързващите костите шевове, трябва да е бил на трийсет и пет, може би — четирийсет години. Нисък мъж, не повече от метър и шейсет и пет, но с яка конструкция, с добре развити връзки на мускулите. Не ще и съмнение — благодарение на години полева работа. Това съвпадаше с профила на планетарния геолог Нестор Масънкей, който Глин му беше дал.

Много от зъбите бяха избити от корен. Изглежда горкият човек бе изпаднал в толкова силни конвулсии по време на предсмъртния си гърч, че бе строшил всичките си зъби и дори бе пукнал челюстта.

Все още подсвирквайки си, Брамбъл насочи вниманието си към останалата част от скелета. Буквално всяка кост, която можеше да се строши, бе строшена. Запита се каква ли би могла да бъде причината за толкова масивна травма. Очевидно бе удар отпред, който бе стоварен едновременно от глава до пети. Спомни си горкия парашутист, когото бе аутопсирал като студент; мъжът сгънал парашута си неправилно и бе паднал от хиляда метра височина насред магистрала I–95.

Дъхът на Брамбъл секна, а „Потомъкът на Шилелаг“ изведнъж застина на устните му. Толкова се бе увлякъл от строшените кости, че не бе обърнал внимание на другите характеристики. А когато го направи, видя, че вътрешните стави се люспеха и се трошаха — признаци на много тежки изгаряния. Всички външни стави липсваха, навярно напълно изгорели. Пръстите на краката и ръцете. Наведе се още по-близо. Строшените зъби бяха обгорели, крехкият емайл се ронеше с лекота.

Огледа нацяло останките. Кухините показваха тежки изгаряния, костите бяха меки и се ронеха. Наведе се и разшири ноздри. О, да: можеше дори да го помирише. А какво бе това? Брамбъл вдигна тока за колан. Това проклето нещо се бе стопило. А единственият ботуш не просто бе изгнил — той също бе изгорен. Парчетата от дрехите — и те. Онзи дявол, Глин, не му бе споменал и дума за това, макар сигурно да бе забелязал.

След това Брамбъл се изправи. Усети как го бодна съжаление, когато осъзна, че тук в крайна сметка нямаше никаква мистерия. И изведнъж разбра как точно бе загинал изследователят.

В полумрака на медицинския отсек отново се понесе „Потомъкът на Шилелаг“, този път веселата мелодия звучеше малко по-траурно. Брамбъл внимателно затвори сандъка с доказателствата и се върна в койката си.

Макфарлън стоеше пред заскрежения прозорец на комуникационния център и стопяваше с ръка кръгче върху стъклото. Тежки облаци бяха надвиснали над Челюстите на Ханукса и от тях светлината над островите нос Хорн бе съвсем бледа. Зад гърба му по-напрегнатият от всякога Рошфор набираше нещо на клавиатурата на компютърната работна станция „Силикон графикс“.

През последния половин час кипеше трескава дейност. Ръждясалата метална барака, която скриваше метеорита от погледите, бе отместена настрани и районът над скалата бе наскоро простърган до гола пръст, тъй че приличаше на тъмнокафяв белег върху призрачния сняг. Малка армия работници щъкаше насам-натам, всеки зает с някаква своя си работа. Радиотрафикът бе същинска вавилонска кула от неразбираеми технически термини.

Навън се чу дълбокият гърлен рев на сирена. Макфарлън усети как пулсът му се ускорява.

Вратата на бараката се отвори с трясък и Амира влезе, разцъфнала в широка усмивка. Последва я и Глин, който затвори внимателно вратата и застана зад Рошфор.

— Готови ли сме с първото повдигане? — попита той.

— Последна проверка.

Глин вдигна радиостанцията си и каза в микрофона:

— Мистър Гарса? Пет минути до вдигането. Моля, слушайте на тази честота.

Свали радиото и погледна Амира, която бе заела място до близкия пулт и поправяше слушалките на главата си.