Дъглас Престън - Черен лед

— Рейчъл, моля, включи вакуумната помпа — рече Макфарлън.

Последва леко бръмчене — изсмукваха въздуха от звънеца. Макфарлън наблюдаваше един екран на микросондата.

— Уплътнението държи. Вакуумът слезе до пет микробара.

Глин приближи и се вгледа напрегнато в екранчето.

— Включи електромагнитите — рече Макфарлън.

— Включени — отвърна Амира.

— Изгасете осветлението!

Помещението потъна в мрак. Единствената светлина идеше от пукнатините на набързо построената барака и от дисплеите с течен кристал върху пулта за управление на микросондата.

— Включвам лъча на малка мощност — прошепна Макфарлън.

Слаб синкав лъч се появи в звънеца. Той потрепна и се завъртя, хвърли призрачна светлина върху повърхността на метеорита, превръщайки я от алена в почти черна. По стените на барката затанцуваха и затрептяха сенки.

Макфарлън внимателно нагласи два циферблата, за да промени електромагнитното поле около звънеца. Лъчът престана да се върти, започна да се стеснява и да става по-ярък. Скоро заприлича на тънък син молив, чийто връх бе насочен към повърхността на метеорита.

— Лъчът е на място — рече той. — Сега ще дам на пълна мощност за пет секунди.

Затаи дъх. Тъкмо сега бе моментът да разберат дали опасенията на Глин бяха оправдани — дали метеоритът бе по някакъв начин опасен.

Натисна таймера. В звънеца изведнъж просветна много по-ярък лъч. Когато докосна повърхността на метеорита, се видя много интензивно виолетово лъчение. Петте секунди изминаха и всичко отново потъна в мрак.

Макфарлън усети как без да ще изпита облекчение.

— Светлина.

Лампите светнаха, а Макфарлън клекна над метеорита, вторачен нетърпеливо в златните дискове. Дъхът му секна. Всеки диск сега бе белязан с едва доловими червени линии. И не само това, но на мястото, където електронният лъч бе докоснал метеорита, той видя — или му се стори, че вижда — съвсем малка дупчица, блестящо петънце върху гладката повърхност.

Изправи се.

— Е? — попита Глин. — Какво стана?

Макфарлън се ухили.

— Това приятелче в крайна сметка не е чак толкова непристъпно.

Макфарлън крачеше през терена, следван от Амира. Мястото изглеждаше същото — същата редица контейнери и сглобяеми бараки; същата сурова, замръзнала земя. Само той бе по-различен. Чувстваше се уморен до смърт, ала въпреки това бе бодър и оживен. Крачеха мълчаливо, а кристалният въздух сякаш увеличаваше всичко: шумът от ботушите му, които поскърцваха върху прясно навалелия сняг, дрънченето на машините в далечината, дрезгавината на собствения му дъх. Той му проясняваше главата от всичките необичайни размишления, породени от снощните експерименти.

След като стигна до редицата контейнери, той се насочи към главната лаборатория и отвори вратата пред Амира. Вътре, в полумрака, забеляза Стоунсайфър, вторият инженер на проекта, който работеше над отворената кутия на компютър — дискове и интегрални схеми бяха разпръснати навсякъде около него. Като го наближиха, Стоунсайфър изправи късото си тясно тяло.

— Мистър Глин иска веднага да ви види — рече той.

— Къде е? — попита Макфарлън.

— Под земята. Ще ви заведа.

Недалеч от барака, която покриваше изкопа над метеорита, бе издигната втора барака, още по-очукана от посестримата си. Вратата й се отвори и от нея излезе Гарса, нахлупил предпазна каска под качулката си, понесъл още няколко в ръце. Подхвърли по една на всеки.

— Хайде, да влизаме — рече той и ги поведе в по-малката барака.

Макфарлън се огледа в мрачното помещение, питаше се какво става тук. В бараката нямаше нищо друго, освен няколко стари инструмента и бъчонки за гвоздеи.

— Какво е това? — попита Макфарлън.

— Ще видите — отвърна с усмивка Гарса.

Той изтъркаля бъчонките настрани от средата на бараката; разкри се стоманена плоча, която той отвори и закрепи.

Дъхът на Макфарлън секна от удивление. Скритата врата водеше към стълба, която се спускаше в тунел, прокопан в земята и здраво укрепен със стоманени греди. Отдолу струеше бяла светлина.

— Съвсем шпионска работа — отбеляза той.

Гарса се засмя.

— Аз му викам метода на фараона Тут. Входът на тунела към камерата със съкровищата на Тутанкамон бил разположен под бараката на някакъв невзрачен работник.

Спуснаха се един по един по тясната стълба до тесен тунел, осветен от двойна редица флуоресцентни лампи. Тунелът бе толкова здраво укрепен с двойно Т-образни греди, че изглеждаше тъй, сякаш бе направен изцяло от стомана. Групата продължи в колона по един, дъхът им оставяше мъглива следа в мразовития въздух. От гредите на тавана висяха ледени висулки, а стените бяха покрити с грапави пластове скреж. Макфарлън отново затаи дъх, като видя ивица от неповторимия цвят пред тях, яркочервен на фона на бляскавия лед и стомана.