Дъглас Престън - Черен лед

— А е време да вземем с нас и още нещо — добави тихо той.

След като излезе от бараката, Макфарлън свали респиратора, вдигна качулката на якето си и я стегна здраво около лицето си. Вятърът връхлиташе върху терена, въртеше снежни пелени над замръзналата земя. Лойд сигурно вече бе на път за Ню Йорк. Малкото светлина, която надвисналите тежки облаци пропускаха, вече избледняваше в небето. След половин час щеше да се стъмни.

Чу хрущене на сняг; Глин и Амира се появиха, завръщаха се от склада за екипировката. Амира държеше във всяка ръка флуоресцентен щормови фенер, а Глин теглеше подире си дълга, ниска, алуминиева шейна.

— Какво е това? — попита Макфарлън и посочи големия син сандък от формована пластмаса върху шейната.

— Сандък за съхраняване на доказателства — отвърна Глин. — За останките.

Макфарлън усети как стомахът му се разбунтува.

— Наистина ли е крайно необходимо?

— Знам, че няма да ти е лесно — отговори Глин. — Но това е неизвестно. А ние от ЕИР не обичаме неизвестните.

С приближаването им към купчината камъни, маркиращи гроба на Масънкей, снежната вихрушка започна да стихва. Появиха се Челюстите на Ханукса, тъмни на фона на още по-тъмното небе. Отвъд тях Макфарлън зърна част от побелелия от щорма залив. Далеч, на хоризонта, острите зъбери на Исла Уоластън деряха с нокти небето. Беше невероятно колко бързо се променяше времето тук.

Вятърът вече бе запълнил със сняг и лед пукнатините в импровизираната пирамида, бе облепил гроба в бяло. Без да се церемони Глин извади кръста, постави го на земята и започна да изважда замръзналите камъни от купчината и да ги изтърколва настрани. Погледна през рамо към Макфарлън.

— Няма да е лошо да се отдръпнеш малко назад.

Макфарлън преглътна. Можеше да си представи само едно-две неща по-неприятни от тази работа. Ала щом трябваше да бъде свършена, той искаше да участва в нея.

— Не — рече, — ще помогна.

По-лесно бе да се разтури гробът, отколкото бе да се направи. Скоро започнаха да се появяват останките на Масънкей. Глин намали темпото, заработи по-внимателно. Макфарлън гледаше натрошените кости; сцепения череп и счупените зъби; подобните на въжета парчета хрущяли, отчасти мумифицираната плът. Трудно бе да повярва, че това е бил някога неговият партньор и приятел. Усети как нещо стисна гърлото му, как дишането му се ускори.

Мракът се спускаше бързо. След като отмести настрани и последните камъни, Глин запали фенерите и ги постави от двете страни на гроба. Започна да вдига с пинсети костите и да ги поставя в облицованата с пластмаса вътрешност на сандъка. Няколко от костите още бяха свързани една с друга с ивици хрущял, кожа и изсъхнали сухожилия, но повечето изглеждаха така, сякаш бяха насилствено разкъсани на части.

— Не съм съдебен патолог — рече Амира, — но този приятел изглежда така, сякаш се е сблъскал с тежкотоварен камион.

Глин не отговори нищо, пинсетата продължаваше да се движи между гроба и сандъка. Лицето му бе скрито в гънките на качулката. Изведнъж спря.

— Какво има? — попита Амира.

Глин внимателно измъкна с щипките нещо от замръзналата земя.

— Този ботуш не е просто изгнил — рече той. — Изгорен е. И някои от костите също изглеждат обгорени.

— Да не би да смяташ, че е бил убит, за да ограбят екипировката му? — попита Амира. — И после да са изгорили тялото, за да прикрият престъплението? Би било далеч по-лесно, отколкото да копаят гроб в тази земя.

— Това би превърнало Пъпъп в убиец — каза Макфарлън и усети някаква твърда нотка в гласа си.

Глин вдигна една крайна става и я огледа на светлината като малко бижу.

— Съвсем малко вероятно — рече той. — Но във всеки случай това е въпрос, на който трябва да отговори нашият добър доктор.

— Време е и той да свърши нещо — каза Амира. — Вместо да чете онези свои книги и да броди из кораба като таласъм.

Глин постави костта в сандъка. След това се обърна пак към гроба и вдигна още нещо с пинсетите.

— Това бе под ботуша — рече.

Вдигна предмета на светлината, изчисти го от полепналия сняг и пръст и пак го вдигна.

— Тока от колан — рече Амира.

— Какво? — попита Макфарлън и се втурна напред.

— Има някакъв тъмночервен камък в сребърна обковка — каза Амира. — Но вижте, стопил се е.

Макфарлън се отдръпна назад.

Амира го погледна.

— Добре ли си?

Макфарлън само разтърка с ръкавицата очите си и поклати глава. „Да го види точно тук, на това място…“ Преди години, след като бяха направили удара с тектитите от Атакама, бе поръчал да им направят по една тока, всяка с разрязан тектит, за да отпразнуват успеха. Той бе изгубил своята много отдавна. Ала въпреки всичко Нестор все още е носил своята, когато е загинал. Макфарлън се учуди колко много бе държал на нея.